— Наистина ли си разделен с жена си?
— Да.
— И така от скоро?
— Да.
— Децата при нея ли са?
— Нямаме деца.
Те вече приближаваха будките за плащане на пътна такса. Зелените им светлини мигаха безразлично в ранния сумрак.
— Заведи ме у вас, тогава.
— Не е задължително да… Искам да кажа, ако не искаш…
— Просто бих предпочела да не съм сама тази вечер — каза тя. — И не ми се стопира нощем. Страшничко е.
Той се плъзна край една от будките и свали прозореца, при което в колата влезе студен въздух. Подаде на човека картата си плюс долар и деветдесет цента. После потегли бавно. Подминаха светлоотражателна табела, на която пишеше:
— Добре — каза той предпазливо. Знаеше, че да продължава да я убеждава в безобидността на намеренията си би имало вероятно обратен ефект, но не можа да се сдържи и продължи: — Виж, просто къщата е съвсем пуста, като съм сам в нея. Ще вечеряме нещо и после можем да гледаме телевизия и да ядем пуканки. Ти можеш да спиш в спалнята на горния етаж, а аз…
Тя се засмя леко и той я погледна за миг, навлизайки в кръговото движение в началото на града. Но той вече я виждаше по-трудно и малко неясно. Заприлича му на нещо от неговите сънища. Мисълта за това го притесни.
— Слушай — каза тя. — По-добре да ти кажа нещо още сега. Нали ти споменах за пияния, с който бях досега? Прекарах нощта с него. Той отиваше в Стилсън — там, откъдето ти ме взе. Това му беше цената.
Той спря пред червената светлина на светофара.
— Съквартирантката ми ми беше казала, че ще е тъй, но аз не й повярвах. Не предполагах, че ще трябва да се чукам на всеки километър, докато прекося страната — тя го погледна замислено, но той пак не можеше да разчете лицето й в здрача. — Всъщност никой не те принуждава. Всичко е толкова несвързано, като в безвъздушно пространство. Като влезеш в някой голям град и се замислиш за всичките хора там, ти се доплаква. Не знам защо, но ми се случва. И става така, че предпочиташ да прекараш нощта, чистейки пъпките по гърба на някой непознат само за да има жив човек покрай теб, който да диша и да говори.
— Не ме интересува с кой си спала — каза той и навлезе в гъстия поток коли. Автоматично сви по ул. „Гранд“, насочвайки се към дома си покрай удължението на 784.
— Този, търговският пътник — каза тя, — женен бил от четиринайсет години. Само това повтаряше, докато се клатеше отгоре ми. Четиринайсет години, Шерън, четиринайсет години. Изпразни се за около четиринайсет секунди — довърши тя и се изсмя кратко и тъжно.
— Така ли се казваш? Шерън?
— Не. Това сигурно е името на жена му. Той спря край тротоара.
— Какво правиш? — запита тя изведнъж недоверчиво.
— Нищо особено — каза той. — Това е част от прибирането ми вкъщи. Ела, ако искаш. Ще ти покажа нещо.
Те излязоха от колата и отидоха до вече опустялата платформа. Той сложи голи длани върху желязната тръба на парапета и погледна надолу. През деня бяха полагали грунда. През последните три работни дни бяха носили чакъл. Сега отгоре полагаха грунда. Изоставените машини — камиони, булдозери и жълти грейдери — почиваха тихо във вечерните си сенки като музейни експонати на динозаври. Ето, пред вас е вегетарианецът стегозавър, ето го и хищният трицератоп, с неговата страховита земеядна дизелова лопата. Добър апетит.
— Как ти се вижда? — попита я той.
— Трябва ли да ми се вижда някак си? — каза тя, докато се опитваше да си изясни ситуацията.
— Ами, да. Все нещо ще си помислиш — отговори той.
Тя сви рамене:
— Строят път. И какво от това? Строят път в един град, където сигурно никога няма да дойда пак. Как да ми се струва? Грозно е.
— Грозно — с облекчение повтори той като ехо.
— Израснах в Портланд, Мейн — каза тя. — Живеехме в един голям блок и точно отсреща правеха нов супермаркет…
— И събориха ли това, което беше на негово място?
— Ъх?
— Събориха ли…
— А, не. Беше само едно празно пространство и зад него започваха поляните. Струваше ми се, че това копаене, пробиване и удряне никога няма да спре. И си мислех само… смешно е, но… мислех си, че измъчват земята с тези техни клизми, а никой не я е попитал иска ли го тя, или не, или как изобщо я кара. Същата година имах някакво стомашно-чревно заболяване, така че бях станала специалист по клизмите.
— Разбирам — каза той.
— Отидохме там една неделя, когато нямаше никой. Беше почти същото, много тихо, като човек, умрял насън. Бяха положили част от основите и едни жълти метални пръчки стърчаха от цимента…