След новините имаше филм — „Мозъкът на планетата Ару“ с Джон Ейгър. Заспа пред телевизора, стиснал дистанционното управление в ръка. След няколко минути под панталоните му нещо се раздвижи и ерекцията му отново се завърна, крадешком, подобно на убиец, оказал се отново на мястото на отдавнашно престъпление.
7 декември, 1973 г.
Но той все пак отиде при нея тази нощ. Сънят с кучето на г-н Пиази отново го споходи и този път той знаеше, че момчето, което се приближава към животното беше Чарли. Това само направи съня още по-тежък и когато кучето на г-н Пиази скочи към Чарли, той се събуди с мъка, подобно на човек, изпълзял с нокти от плитък, пясъчен гроб.
Той размаха ръце във въздуха, все още в полусън, и изгуби чувството си за равновесие върху дивана, където бе заспал свит. За момент се задържа с усилие на ръба на дивана, изгубил ориентация и изпаднал в ужас за мъртвия си син, който продължаваше да умира всяка нощ в сънищата му.
При падането си на пода, удари глава и почувства болка в рамото. Това все пак го разбуди достатъчно, за да се убеди, че е в собствената си дневна и сънят вече е свършил. Това, което намираше, завърнал се в реалността, бе жалко, но не така ужасяващо.
Какво ставаше с него? Грозната картина на това, което бе сторил с живота си, изведнъж се откри пред очите му. Беше го разбил, скъсал го бе открай докрай като парче долнопробен плат. Вече нищо не можеше да е наред. Болеше го всичко. В гърлото си усещаше дъха на Южен Комфорт и когато се уригна, върна в устата си някаква горчилка, преди да я преглътне обратно.
Започна да трепери и хвана с ръце коленете си в напразно усилие да ги спре. Нощем, всичко му се виждаше странно. Какво търсеше той на пода в стаята си, стиснал колене и треперещ като стар пияница в градинска алея? Или, може би, като някой побъркан; това май бе по-вероятно. Така ли беше наистина? Беше ли се побъркал? Не пощурял, превъртял, мръднал или нещо от сорта, което звучеше несериозно; беше ли луд? Мисълта за това го хвърли отново в ужас. Нима беше ходил при някакъв мафиот, за да търси експлозиви? Наистина ли криеше в гаража си две пушки, с едната от които можеше да убие и слон? От гърлото му излезе някакво кратко скимтене и той стана трудно. Костите му пропукаха като на старец.
Качи се на горния етаж, без за миг да си разрешава да се замисли върху това, което правеше, и влезе в спалнята си.
— Оливия? — прошепна той. Сцената му се струваше смехотворна, като филм с Рудолфо Валентино. — Спиш ли?
— Не — отговори тя. Гласът й потвърждаваше отговора. — Часовникът не ме остави на мира. С това непрекъснато цък. Изключих го от контакта.
— Браво — каза той. Отговорът му едва ли беше от най-подходящите. — Сънувах лош сън.
Той чу как завивките от леглото се отместиха.
— Хайде. Ела при мен.
— Не ис…
— Няма ли да млъкнеш най-сетне?
Той легна при нея. Беше гола. Любиха се. После заспаха.
На сутринта температурата бе паднала до минус седем градуса. Тя го попита дали получава някакъв вестник.
— Преди получавахме — каза той. — Кени Ъпслингър го носеше. Но се премести със семейството си в Айова.
— Чак в Айова — каза тя и включи радиото. Течеше прогнозата за времето. Студено и ясно.
— Искаш ли пържено яйце?
— Две, ако може.
— Разбира се. Виж, за снощи…
— Нищо не искам да видя. Снощи получих оргазъм. А това ми се случва много рядко. Хубаво беше.
Той усети как в него се прокрадва някакво самодоволство, може би, точно както тя бе искала да стане. Изпържи яйцата. Две за нея и две за него. С препечен хляб и кафе. Тя изпи три чаши кафе със захар й сметана.
— Е, какво ще правиш сега? — запита го тя, когато и двамата бяха привършили.
— Ще те закарам до магистралата — отговори той бързо.
Тя махна нетърпеливо с ръка.
— Не за това. Какво ще правиш с живота си?
— Това вече звучи сериозно — ухили се той.
— Не за мен, а за теб — каза тя.
— Не съм мислил за това — каза той. — Знаеш ли, преди — той наблегна на думата преди, за да подчертае, че тя включваше целия му живот досега — преди брадвата да падне, трябва да съм се чувствал като затворник, осъден на смърт. Всичко минаваше като на сън. Сън, отразен в огледало, който щеше да продължи безкрайно. Сега всичко ми изглежда истинско. Снощи… например, това бе много истинско.
— Радвам се, че така мислиш — каза тя и видът й го потвърждаваше. — Но какво ще правиш отсега нататък?