— Наистина не зная.
— Това е вече тъжно.
— Тъжно ли? — запита той. Не беше на това мнение.
Отново пътуваха в колата по 7, към Ланди. Движението в града ту потегляше, ту спираше. Хората отиваха на работа. Когато минаваха край строежа на удължението на 784, работният ден вече започваше. Мъже с жълти каски и зелени ботуши се качваха на машините си, а дъхът им излизаше като пара в мразовития въздух. Двигателят на един оранжев грейдер изръмжа, после пак, после гръмна като граната и подхвана насечената си песен на празен ход. Шофьорът му започна да го форсира на равни интервали и той прогърмяваше като оръдейна стрелба на война.
— Оттук, от високото, приличат на деца, които бутат камиончета в купчината пясък — каза тя.
Извън града движението отслабна. Бе взела двестата долара без неудобство, без нежелание, но и без голям ентусиазъм. Бе разпорила част от подплатата на палтото си и бе пъхнала парите вътре, като след това бе зашила дупката с иглата и синия конец от шивашката кутия на Мери. Бе отказала на предложението му да я закара до автогарата с аргумента, че на стоп парите щели да й стигнат за много по-дълго.
— Та, какво прави хубаво момиче като теб в кола като тази? — понита той.
— Хм? — погледна го тя стреснато, още неизлязла от собствените си мисли.
Той се усмихна:
— Защо ти? Защо Лас Вегас? И ти я караш по ръба като мен. Кажи ми нещо за себе си.
— Няма кой знае какво за разказване — сви рамене тя. — Бях в Университета в Ню Хемпшьр, край Даръм. Не е далеч от Порстмут. Изкарах първата година. Живеех в града. С едно момче. И нещо прекалихме с наркотиците.
— На хероин ли бяхте?
— Не — засмя се тя развеселена. — Никога не съм познавала някой, който да е на хероин. За нас малките наркоманчета от средната класа има халюциногени. Лисергична киселина. Мескалин. Няколко пъти опитах пейоти, няколко пъти — Ес Те Пе. Химикали. От септември до ноември трябва да съм се дрогирала шестнайсет или осемнайсет пъти.
— И как ти се отрази?
— Искаш да кажеш дали имах проблеми?
— Не, не това — отговори той безобидно.
— Понякога ми ставаше и зле, но винаги имаше и хубава част. И обратно, друг път се получаваше добре, но пък имаше и по нещо страшно. Веднъж реших, че съм болна от левкемия. Тогава се поуплаших. Но най-вече се чувстваш странно. Не видях Бог. Не се опитвах да се самоубия. Нито пък да убия някой друг — тя се замисли за минута. — Всеки ги приказва какви ли не за тези химикали. Тези, които не ги вземат, като Арти Линклетър, казват, че от тях се умира. Пристрастените към тях твърдят, че те могат да ти отворят всички врати. Да пробиеш тунел до душата си и се огледаш в нея, все едно е съкровище от роман на Ейч Райдър Хагард. Чел ли си нещо от него?
— На младини бях прочел Тя. Нали беше от него?
— Да. Мислиш ли, че душата ти е нещо като изумруд на челото на някой тотем?
— Не съм се замислял за това.
— На мен не ми се вярва. Ще ти кажа какво бе най-хубавото и най-лошото от моя опит с химикалите. Най-хубаво беше, когато веднъж се дрогирах в апартамента и гледах тапетите. Всичките тези мънички червени точки по тапетите се превърнаха в сняг за мен. Седях си в стаята и повече от час гледах как на стената се вие снежна буря. После видях едно малко момиченце да върви през снега. Носеше шал на главата, от някакъв груб плат, и го държеше с ръка под лицето си, ей така — тя сви юмрук под брадичката си. — Реших, че сигурно си отива вкъщи и хоп! Пред мен се изправи цялата улица, покрита със сняг. Тя продължи още малко и си влезе у тях. Това беше най-хубавият ми случай. Седиш си в апартамента и гледаш стеновизия. Или главовизия, както каза Джеф.
— Джеф беше момчето, с което живееше ли?
— Да. Най-лошото бе, когато веднъж реших да отпуша мивката. Не знам защо стана така. Но, като се дрогираш ти идват странни идеи, само дето тогава всички ти се струват абсолютно нормални. Струваше ми се, че просто трябва да отпуша мивката. Така че, извадих тапата на канала и… лайната започнаха да излизат от там. И досега не знам дали имаше някакви истински лайна, или всичките бяха само в главата ми. Смляно кафе. Парче от риза. Големи топки мазна мръсотия. Нещо червено, което приличаше на кръв. И ръката. Човешка ръка.
— Какво?
— Ръка. Извиках на Джеф, казах му: „Виж, пуснали са някого по тръбите“. Но той бе изчезнал някъде и бях сама. Хванах китката и задърпах като луда, докато я измъкнах до лакът. Ръката си беше там, дланта върху порцелана, цялата на точки от кафето, а лакътят — в тръбата. Отидох до дневната да видя дали Джеф не се е върнал и като се върнах в кухнята пак, ръката беше изчезнала. Тогава се притесних. Сега понякога я сънувам.