— Ти мислиш, че съм се побъркал — чу се да казва той. — Майната ти, тогава.
Тя излезе схванато от колата. Той се наведе към нея.
— Оливия…
— Може и да не се казвам Оливия.
— Нищо. Ако си. Моля те, обади се.
— Внимавай с това — каза тя, като посочи малкото пакетче. — Ще тръгнеш като сомнамбул.
— Сбогом. И умната.
— Какво значи това? — отново горчивата усмивка. — — Сбогом, г-н Доус. Благодаря. И знай, че те бива в леглото, ако позволиш да ти го призная. Наистина. Сбогом.
Тя тръшна вратата, пресече път 7 и застана до стълба на входната рампа. Той продължи да гледа как тя вдига ръка на две коли. Никоя от тях не спря. Пътят бе вече чист и той завъртя обратно, натискайки клаксона веднъж. В огледалото за обратно виждане, смаляващият й се образ му махна.
Хлапачка, помисли си той, събрала цялата мнителност на света. Въпреки това, когато протегна ръка за да включи радиото, пръстите му трепереха.
Той се върна до града, прехвърли се на околовръстното и пропътува триста километра със сто километра в час. По едно време за малко да изхвърли малкото пакетче през прозореца. После почти бе решил да вземе хапчето на момента. Накрая той просто го остави в джоба на палтото си.
Когато се прибра, се чувстваше изтощен и изпразнен от всякаква емоция. Строителството на 784 бе напреднало през деня. След две седмици пералнята щеше да бъде готова за гюлето. Вече бяха извадили оттам тежкото оборудване. Том Грейнджър му беше казал това в един странен, мъчителен телефонен разговор преди три дни. В деня, когато я сриват до земята, ще бъда там цял ден, помисли си той. Реши дори да си вземе храна, за да може да гледа през цялото време.
Имаше, писмо за Мери от брат й в Джексънвил. Очевидно не беше научил, че са се разделили. Той отдели писмото разсеяно при останалата поща за Мери, която все забравяше да препрати.
Сложи една полуготова вечеря в печката и понечи да си налее нещо за пиене. Реши да не пие. Искаше да помисли за сексуалното си приключение с момичето предната нощ, да му се наслади отново, да го изследва във всичките му нюанси. След няколко питиета то щеше да възприеме неестествената, пресилена форма на някой лош секс филм — Непослушните гимназистки, Вход с легитимация — а той не искаше да си мисли за нея по този начин.
Но не можа да се получи, поне не така, както той искаше. Не можеше да си спомни точно усещането на допира със стегнатите й гърди, или тайния вкус на зърната им. Знаеше, че самото сношение с нея му бе доставило повече удоволствие, отколкото с Мери. Оливия бе го обгърнала по-здраво и по-уютно отдолу и даже веднъж пенисът му бе изскочил от вагината й със звук, подобен на тапа от шампанско. Но той така и не можеше да определи какво точно бе представлявало удоволствието. Вместо да може да го почувства, той изпита желанието да мастурбира. Това го отврати. След това се отврати и от отвращението си. Тя далеч не бе светица, повтори си той, докато сядаше да вечеря с полуготовата си храна. Пътник със дупе, вместо билет. Чак до Лас Вегас. Усети, че му се иска да може да погледне на целия епизод с жълтеникавите Очи на Маглиоре, което го отврати най-много.
По-късно, въпреки всичките си добри намерения, той пак се напи и към десет часа познатото сантиментално желание да се обади на Мери го заяде отново. Вместо това, започна да онанира пред телевизора и в момента, когато изпита оргазъм, водещият доказваше недвусмислено, че новото лекарство „Анасин“ успокоява и най-страшните болки по-добре от всички други.
8 декември, 1973 г.
Той не отиде на разходка с колата в събота. Мотаеше се безцелно из къщата, отлагайки това, което неизбежно трябваше да свърши. Най-накрая се обади в дома на тъста и тъща си. Лестър и Джийн Келъуей, родителите на Мери, и двамата наближаваха седемдесетте.
При досегашните му обаждания, Джийн (която Чарли бе наричал „мама Джийн“) бе вдигала телефона и думите й се превръщаха в бучки лед в мига, когато разбираше кой звъни. За нея, както и за Лестър, той беше някакво животно, хванало бяс и ухапало дъщеря им. Сега този звяр непрекъснато ги безпокоеше, явно пиян, и хленчеше момичето им да се върне при него, за да може пак да я ухапе.
Този път чу как Мери отговори с „Ало?“, което го облекчи достатъчно, за да може да говори спокойно.
— Аз съм, Мери.
— Аа, Барт. Как си? — бе невъзможно да се прочете гласа й.
— Бивам.
— Какво става със запасите от Южен Комфорт?
— Вече не пия, Мери.
— Какъв успех — каза тя студено, което го хвърли в паника, мислейки, че изобщо не може да усети реакциите й на другия край на линията. Възможно ли бе някой, когото бе познавал тъй дълго и може би, така добре, да се отчужди от него толкова бързо и лесно?