Фред? Ти ли си? На какво дължа честта за това посещение, Фреди?
Духай го, мой човек.
На път към дома си, той чу следното държавно рекламно съобщение по частната радиостанция:
„И така, значи, вие се притеснявате от недостига на бензин и искате да сте сигурни, че за вашето семейство ще има достатъчно тази зима. И затова, в момента сте на път към бензиностанцията в съседния град с шест двайсетлитрови туби в багажника. Но, ако наистина ви е грижа за семейството, по-добре обърнете тоз час и се върнете у дома. Да се държи бензин по този начин, в тубите, е опасно. Освен това е и незаконно, но нека забравим това за минута. Чуйте само това: когато бензиновите изпарения се смесят с въздуха, те стават взривоопасни. Един литър от тази газова смес носи взривната сила на шест пръчки динамит. Помислете, преди да напълните тубите. Помислете и за семейството си. Ние просто искаме да сте живи и здрави.
Това бе държавно рекламно съобщение по станция WLDM. А рокаджиите от студиото ви напомнят, че бензинът трябва да се съхранява само от тези, които могат да правят това безопасно.“
Той изключи радиото и намали на осемдесет, после пак се върна в лентата за изпреварване.
— Шест пръчки динамит — каза си на глас той. — Виж ти, колко интересно.
Ако бе погледнал в огледалото в този момент, той щеше да види, че злъчно се усмихва.
10 декември, 1973 г.
Той пристигна в ресторанта „При Анди“ малко след единайсет и трийсет и оберкелнерът му даде маса точно до стилизираните прилепови криле, които водеха към фоайето. Масата не бе добра, но бе една от малкото празни по това време на деня, когато ресторантът се пълнеше бързо с хора. „При Анди“ беше специализиран за филета, пържоли и нещо, наречено, андибургер, което представляваше огромна разцепена наполовина сусамова питка с богата салата, бургер и една клечка за зъби, която да придържа цялата тази маса.
Подобно на всички големи градски ресторанти и този преживяваше необяснимите цикли на слаба и силна посещаемост от страна на деловите хора и останалите, работещи наблизо служители. Преди два месеца, той би могъл да влезе и да си избере всяка маса по негов вкус по всяко време на деня; след три месеца сигурно пак щеше да е същото. За него, това бе една от незначителните житейски загадки, подобно на странните щастливи съвпадения в книгите на Чарлз Форт, или инстинктът, който теглеше лястовиците всяка пролет в Капистрано.
Той хвърли бърз поглед наоколо докато сядаше, страхувайки се, че ще се засече с Вини Мейсън, или Стийв Орднър или някой друг от персонала в пералнята. Ресторантът обаче бе пълен само с непознати. Вляво от него млад мъж се опитваше да убеди момичето си, че могат да си позволят да отидат за три дни до Сън Вели през февруари. Останалите разговори в помещението се смесваха в непонятно, успокояващо жужене.
— Нещо за пиене, господине? — сервитьорът бе застанал до лакътя му.
— Уиски с лед, моля — каза той.
— Благодаря — каза сервитьорът.
Първото уиски с мъка го изкара до обед, до дванайсет и трийсет бе изпил още две, а след това на инат си поръча и едно двойно. Видя Мери тъкмо когато го пресушаваше. Тя се спря на вратата между фоайето и залата, търсейки го с поглед. Няколко глави се обърнаха към нея и той си помисли: Мери, трябва да си ми благодарна — наистина си красива. Той вдигна дясната си ръка й махна.
Тя също му махна с ръка и се насочи към масата. Носеше дълга до коляното вълнена рокля в мек сив цвят на бледи фигури. Косата й бе сплетена в дебела плитка, която висеше на гърба й по начин, който той не си спомняше да е виждал някога по-рано (и който може би точно по тази причина бе избран за случая). Прическата й я правеше по-млада на вид и той с угризение си спомни за миг Оливия под него на леглото, което бяха споделяли толкова често двамата с Мери.
— Здравей, Барт — каза тя.
— Здравей. Изглеждаш невероятно добре.
— Мерси.
— Ще пиеш ли нещо?
— Не… само един андибургер. Отдавна ли си тук?
— Не, скоро дойдох.
Хората, дошли на обяд, бяха пооредели и неговият сервитьор се появи почти на минутата.
— Сега ли предпочитате да поръчате, господине?
— Да. Два пъти андибургер. Мляко за дамата. И още едно двойно за мен.
Той хвърли поглед към Мери, но по лицето й не се четеше нищо. Това беше лошо. Ако беше проговорила; щеше да се откаже от новото уиски. Надяваше се, че няма да му се налага да ходи до тоалетната, защото не бе сигурен, че няма да се олюлява вървейки. Това би превърнало срещата им в чудесен разказ за нейните родители вкъщи. „Заведи ме до луната, да изпусна си водата“. Той почти се изхили.