„Виждали сме какво става по другите градове, каза Уинтърбургер, обезобразените автобуси, влакове от метрото и сгради в Ню Йорк, строшените прозорци и вандалски порутените училища в Детройт и Сан Франсиско, рушене на обществени сгради, музеи, галерии. Ние не можем да допуснем най-великата страна на света да бъде прегазена от хуни и варвари.
Полицията бе извикана в района на строителните работи до ул. «Гранд», когато няколко експлозии и пожари са били забелязани от…“ (продължава на стр. 5)
Той сгъна вестника и го постави върху купчината омазнени списания. Пералнята бръмчеше ли бръмчеше с ниската си приспивна песен. Хуни. Варвари. Те бяха хуните. Те събаряха, късаха и изхвърляха хората от домовете им, унищожавайки живота им с един замах, както момче би разбило с ритник малък мравуняк…
Младата жена повлече навън от пералнята дъщеря си, която продължаваше да плаче за шишето си. Той притвори очи и задряма, докато чакаше сушилнята да завърши цикъла си. След няколко минути той скочи като ужилен с впечатлението, че чува камбаните на пожарната команда, но се оказа, че това бе само някакъв Дядо Коледа от Армията на спасението, който бе заел мястото си пред входа на пералнята. На излизане от залата, той хвърли всичките дребни монети от джоба си в кутийката на Дядо Коледа.
— Бог да ви благослови — каза Дядо Коледа.
25 декември, 1973 г.
Телефонът го събуди около десет сутринта. Той с мъка вдигна слушалката на деривата в спалнята си, намести я на ухото си, където бодрият глас на жена от телефонната централа го събуди:
— Ще приемете ли обаждане за ваша сметка от Оливия Бренър?
Все още сънен, той само успя да промълви:
— Какво? Кой? Още спя.
Някъде в далечината, познат глас отвърна „По дяволите“ и той се сети:
— Да, приемам обаждането — каза той. Беше ли тя вече затворила? Той се облегна на лакътя си, като че ли да види по-добре. — Оливия? Ти ли си?
— Говорете, моля — заглушиха безогледно отговора от пощата.
— Оливия, ти ли си?
— Аз съм. — гласът й идваше отдалеч и пращеше.
— Радвам се, че се обаждаш.
— Аз пък мислих, че ще откажеш разговора.
— Едва ставам. Къде си? В Лас Вегас ли?
— Да — каза тя равно. Отговорът й бе изречен някак скучно и властно. Думата падна като талпа на циментов под.
— Е, как е там? Как я караш?
Въздишката й бе толкова дълга и тежка, че му се стори почти като хълцане в плач без сълзи.
— Можеше и да е по-зле.
— Защо?
— Срещнах един тип през втората… не, третата… ми нощ тук. Отидох на някакво парти и там така се подредих…
— С наркотици? — запита той предпазливо, добре осъзнавайки, че тя се обаждаше отдалеч, а властта имаше уши навсякъде.
— С наркотици — повтори тя ядосано. — Разбира се, че бе с наркотици. И то лоши, пълни с отрови и… Мисля, че бях и изнасилена.
Последната дума съвсем не се чу, така че той трябваше да попита:
— Какво?
— Изнасилиха ме — изкрещя тя толкова силно, че слушалката изкриви звука. — Това става, когато някой идиот реши да се прави на хипи в петък вечерта и започне да си играе на „скрий ми салама“, докато мозъка ти виси някъде по стената зад теб. Изнасилване, знаеш ли какво значи това?
— Зная — каза той.
— Глупости, знаел.
— Имаш ли нужда от пари?
— Защо ме питаш? Не мога да те изчукам по телефона. Не мога и чекия да ти направя.
— Имам малко пари — каза той. — Мога да ти ги изпратя. Затова питам. — Инстинктивно той усети, че просто говори успокоително, но и бавно, и нежно, така че тя да го чуе.
— Да, да.
— Имаш ли адрес?
— „До поискване“, това ми е адресът.
— Не си ли намери някой апартамент?
— Да, с една друга повлекана като мен си намерихме нещо такова. Пощенските кутии са счупени. Няма значение. Задръж си парите. Намерих си работа. Майната му, смятам да зарежа всичко и да се върна. Това е. Честита Коледа.
— Какво работиш?
— Правя хамбургери в една закусвалня. Има ротативки в коридора и цяла нощ разни там дърпат ръчките и ядат хамбургери. Цяла нощ. Като ти свърши смяната, преди да тръгнеш само трябва да обършеш ръчките, защото всичките са омазнени с кетчуп и горчица. Да не ти говоря за клиентите. Всичките са дебели като свине. Или са загорели, или имат изгаряния. Ако не искат да те чукат, за тях си само част от мебелировката. Получих предложения и от двата пола. Слава Богу, съквартирантката ми е като хладилник що се отнася до секса. Не… по дяволите, защо ти ги разправям тези? Не знам даже за какво ти се обадих. Като ми платят в края на седмицата ще тръгна на стоп за някъде.