Той се чу как казва:
— Изкарай един месец преди това.
— Какво?
— Не се предавай. Ако се откажеш сега, после винаги ще се питаш защо изобщо си тръгнала за там.
— Ти трябва да си играл футбол в гимназията. Така ли?
— Дори и вода не съм им носил на футболистите.
— Е, какво знаеш тогава.
— Зная, че смятам, да сложа край на живота си.
— Ти даже… Какво каза?
— Смятам да сложа край на живота си — повтори той. Каза го спокойно. Вече не мислеше, за това, че разговорът е междущатски и за хората, които може би го подслушваха — полицията, Белия дом, ЦРУ, ФБР. — Захващам по нещо и нищо не излиза. Сигурно защото съм малко престарял, за да успея. Преди няколко години се случи нещо, за което знаех че е лошо, но не предполагах, че ще свърши зле и за мен. Мислех си, че то просто е станало, ще го преживея и толкоз. Но всичко вътре в мен са разпада. И ми омръзна. Не върша нищо.
— Да не би да си болен от рак? — прошепна тя.
— Така ми се струва.
— Трябва да отидеш в болница, да…
— Това е рак на душата.
— Ти се спъваш в собственото си его, човече.
— Може и така да е — каза той. — Няма значение. Каквото и да правим, всичко е на мястото си и ще завърши, както съдбата реши. Само едно нещо ме притеснява — понякога имам чувството, че съм герой от някой роман на слаб писател и той вече е предрешил как и защо ще завърши книгата. Но, не е зле така да се приемат нещата, по-лесно е, отколкото да речем да хвърляш вината на Бог — пък и какво е направил Той за мен, все пак? Не е Той виновен, ами този лош писател, в него е грешката. Той ме лиши от сина ми, като му написа на страницата мозъчен тумор. Това беше в първа глава. Със или без самоубийство, каквото трябва ще стане точно преди епилога. Глупава книга.
— Виж — каза тя уплашено. — Ако във вашия град има от тези телефонни номера, „Избери при нужда“, може би било добре…
— Те не могат да направят нищо за мен — каза той. — Пък и няма смисъл. Искам на теб да помогна. Огледай се около себе си и се стегни малко, преди съвсем да се кефнеш. Зарежи наркотиците, ти сама каза, че ще ги зарежеш. Преди да се обърнеш, ще удариш четирийсетте и тогава няма да имаш особено богат избор.
— Не, не мога да трая това място повече. Някъде другаде…
— Навсякъде е едно също, освен ако промяната ти действа зле. Няма го вълшебния град, където всичко да си дойде на мястото в главата ти. Ако ти е тъпо, всичко, което виждаш също е тъпо. Знам това. Заглавията във вестниците, дори табелите по пътя, навсякъде пише: така си е, Джорджи, издърпай щепсела. И с това ще свърши.
— Слушай…
— Не, ти ме чуй. Отпуши си ушите. Остаряването е като да караш през сняг, който става все по-дълбок и по-дълбок. Ако пък случайно излезеш на равно, оказва се заледено и започваш да се въртиш. Това е животът. Няма снегорини, които да дойдат и да те изровят. Спасителният ти кораб просто няма да дойде, малката. Няма и лодки, за никого. Никога няма да спечелиш в тази надпревара. И не мисли, че някъде скрита камера те следи и някой те гледа как се бориш. Това е. Друго няма. Толкоз.
— Ти си нямаш представа какво става тук! — проплака тя.
— Така е, но знам какво става тук.
— Нямаш власт над живота ми.
— Ще ти изпратя петстотин долара. До Оливия Бренър, До поискване, Лас Вегас.
— Няма да съм тук. Ще ти ги върнат.
— Няма. Защото няма да си впиша адреса.
— Хвърли ги тогава.
— Опитай се да си намериш по-добра работа с тях.
— Не.
— Тогава, си обърши задника с тях — каза той и затвори телефона. Ръцете му трепереха.
Пет минути по-късно телефонът отново иззвъня.
— Ще приемете ли раз…
— Не. — каза той и затвори.
Телефонът иззвъня още два пъти през този ден, но и двата пъти вече не беше Оливия.
Към два часа следобед Мери се обади от къщата на Боб и Джанет Престън. Боб и Джанет, които винаги му напомняха за Фред и Уилма Флинтстоун. Как бе той? Добре. Лъжа. Какво готвел за коледната вечеря? Щял да ходи до магазина за специалитети тази вечер, та пуйката да е с всички възможни подправки. Още една лъжа. Не би ли желал да дойде там? Джанет имала тонове ядене в повече и с радост би го поканила. Не, не бил и гладен в момента. Това вече бе истина. Чувстваше се зле и моментна прищявка го накара да каже на Мери, че ще дойде на партито на Уолтър. Това изглежда я зарадва. Знаеше ли той, че Уолт бе предупредил всеки да си носи сам пиенето? Ами, нима Уоли Хемнър някога е поил гостите си? запита той и тя се засмя. Затвориха телефона, той се върна и седна пред телевизора с чаша в ръка.