Телефонът звънна отново в седем и половина, а по това време, той се бе вече насвяткал до попикаване.
— Ло? — вдигна той слушалката, забравил учтивостта си някъде в алкохола.
— Доус?
— Същийът. Коитам?
— Маглиоре, Доус. Сал Маглиоре.
Той премигна и се вторачи в чашата си. Погледна цветния телевизор Зенит, където течеше филма „Вкъщи за празника“. Беше за някакво семейство, събрало се в къщата на умиращия им баща в Коледната вечер, а някой ги убиваше един по един. Съвсем като за Коледа.
— Господин Маглиоре, — каза той, като внимателно процедираше с непослушния си език. — Весела Коледа, сър. И всичко най-хубаво през новата година.
— Ах, ако знаеш само как ме е страх от 74-а — каза Маглиоре замислено. — Това ще е годината, в която петролните крале ще превземат страната, Доус. Почакай само и ще видиш. А пък, ако не ми вярваш, погледни ми продажбите за декември. Оня ден продадох един Шевролет Импала, автомобил — мечта, а го продадох за хиляда долара. Хиляда долара. Не ми ли вярваш? Четирийсет и пет процента спад в оборота спрямо миналата година. Виж, ако е за кола като Вегас — 71, всяка, до която се добера от тези, ще продам за 1500 — 1600 долара. Но къде са тези икономични коли, питам те, къде?
— Малките вървят, така ли? — запита той предпазливо.
— Те са като кафени кутийки Максуел хауз, не по-големи — извика Маглиоре. — Кибритени кутийки на колела! Само да погледнеш тази проклета машинка накриво и да кажеш абра-кадабра и или двигателят ще се разцентрова, или ауспухът ще падне, или воланът ще ти даде луфт. Пинто, Вега, Гремлин, всичките са един дол дренки — ковчези за самоубийци. И сега съм принуден да търся и да продавам тези таратайки на всеки срещнат, а един хубав Шевролет Импала ще излезе от гаража ми само ако го подаря, по дяволите, както стана оня ден. И ми казваш Честита нова година. Исусе! Марийо! Иосифе, дърводелецо!
— Това е само за сезона — каза той.
— Както и да е, не за това се обадих — отвърна Маглиоре. — Обадих се да ти кажа „моите поздравления“.
— Подзръвленийъ? — каза той искрено объркан.
— Знаеш. Пука-пука, бум-бум.
— Ааа, искаш да кажеш…
— Шшшт. Не по телефона, Доус. Умната.
— Няма. Пука-пука, бум-бум. Това беше добре — изкикоти се той.
— Ти го направи, нали, Доус?
— На теб и второто си име не бих издал. Маглиоре избухна в смях:
— Това беше добре. Бива си те, Доус. Може и да си куку, но си умен куку. Възхищавам ти се.
— Мерси — каза той и умно пресуши останалия в чашата си алкохол.
— Исках още да ти кажа още, че всичко тук върви според плана. Гръм и мълния.
— Какво?
Чашата, която държеше, се изплъзна от пръстите му и се търкули по килима.
— Тези работи минават през втори човек, Доус. Повечето — даже през трети. Работи се в брой, от началото до края, но всичко е по часовник.
— Ти си луд.
— Не съм. Просто рекох да ти кажа. И да знаеш, Доус, от някои неща няма отърване.
— Копеле гадно. Лъжеш. Защо си тръгнал да се обаждаш на хората навръх Коледа и да ги лъжеш?
— Не те лъжа. А играта започна ти, Доус. От тук нататък тя може да е само твоя.
— Не ти вярвам.
— Мръсен негодник си ти — каза Маглиоре. По гласа му личеше, че го съжалява искрено и това бе най-лошото от всичко. — Струва ми се, че и за теб новата година няма да е много добра — завърши той и затвори телефона.
Беше Коледа.
26 декември, 1973 г.
В пощенската кутия имаше писмо от тях (бе започнал да вижда дори непознатите хора в града по този начин — като местоимение в курсив, изписано разчекнато и злокобно като на плакат за филм на ужасите), като че ли за да потвърди казаното от Маглиоре.
Той го взе в ръка, оглеждайки гладкия бял служебен плик, докато съзнанието му се изпълваше с всички негативни емоции, които човек може да изпита: отчаяние, омраза, страх, гняв, мъка. Щеше без малко да скъса плика на малки късчета и да ги хвърли пред къщата, но после изведнъж разбра, че не може да стори това. Отвори плика, разкъсвайки го почти през средата и изведнъж осъзна, че беше измамен. Беше прекаран. Изигран. Унищожил бе машините им а те ги бяха заменили с нови. Чувстваше се като излязъл на сражение сам срещу китайската армия.