Той никога не бе й завидял за това, че успя да се съвземе или за уважението, с което се отнасяха към нея другите жени. В техните очи тя беше като морски вълк с дълбок белег по лицето за младия юнга и внушаваше респекта, който непреживелите злото винаги са готови да отдадат на тези, които са го превъзмогнали. Тя бе излежала присъдата си в ада, заради смъртта на Чарли и останалите жени знаеха това. Но тя бе успяла и да излезе оттам. Имаше Преди, имаше Ад, имаше След това, имаше дори и Още по-след това, когато тя се върна към два от четирите клуба, в които членуваше и започна да се занимава с макраме (той пазеше колана, който му бе изплела красиво от въже със сребърна тока по средата, гравирана с Б. Дж. Д. ), както и да гледа телевизия следобед — блудкавите сериали и Мърв Грифин с неговите знаменитости.
А сега какво? почуди се той, докато се връщаше в дневната. Най след това ли идваше? Така изглеждаше. От пепелта, която така жестоко бе раздухал се изправяше нова, цяла жена. Морският вълк с дълбокия белег помнеше преживяното, но вече имаше ново лице. Само фасада? Не. Фасадата бе предназначена за околните. Под нея лежеше промяна.
При него всички рани бяха нанесени отвътре. През дългите безсънни нощи той ги бе проучил една по една, подредил ги бе в каталог, с прилежността на болен, търсещ следи от кръв по изпражненията си. Беше мечтал да види как Чарли ще играе бейзбол в мач от Детската лига. Бе желал да получава сведения за успеха му в училище и да си блъска главата над тях. Бе искал да му каже, че може да си избере сам стая в къщата. Бе искал да се притеснява за момичетата, с които щеше да се вижда, за приятелите, които щеше да има, за младежките му проблеми. Искаше да види в какво ще се превърне синът му и дали те двамата щяха да си останат влюбени един в друг завинаги, както си бяха, докато лошите клетки с големина на орех не ги бяха разделили, подобно на хищна жена.
Мери бе казала, Той бе твой.
Това беше истина. Бяха си паснали така добре, че имената им се превръщаха в нелепост, дори местоименията ставаха неприлични. Затова станаха Джордж и Фред, водевилен тандем, Лаурел и Харди срещу останалия свят.
И ако топче увредени клетки можеше да унищожи всички тези неща, които бяха толкова дълбоко лични, че никога да не могат да се обяснят с думи, толкова лични, че човек трудно се престрашаваше да ги признае пред себе си, какво му оставаше на този свят? Как можеше да се вярва в живота отново? Как можеше да му се придава някаква важност, по-голяма от петъчно дерби по разчистване на терени?
Всичко това отдавна бе вътре в него, но той никога не бе предполагал, че то може да го промени така неусетно, така дълбоко и необратимо. И сега всичко бе излязло навън, подобно на някаква грозна повърната върху маса каша, воняща на стомашни сокове, пълна с несмлени бучки храна. И ако животът бе само едно петъчно дерби по разчистване на терени, нима нямаше да е оправдано, ако човек скочи от моста? Но какво идваше след това? Животът изглежда бе само приготовление за ада.
Видя, че бе изпил питието си още в кухнята. Беше се върнал в дневната с празна чаша в ръка.
31 декември, 1973 г.
Бе само на две пресечки от къщата на Уоли Хемнър, когато бръкна в джоба на палтото си, за да види дали няма ментолови бонбонки Кенъда минтс. Бонбонки нямаше, но извади от джоба си малко пакетче алуминиево фолио, което леко отразяваше зелените светлини по таблото на колата. Изгледа го озадачено и разсеяно и вече бе готов да го хвърли в пепелника, когато си спомни какво представляваше.