Спокойно, почти разсеяно, той сложи хапчето в устата си. Нямаше вкус. И го глътна.
— БАРТ! — извика жената. — БАРТ ДОУС!
Тя бе с вечерна рокля с голи рамене и чаша мартини в ръката. Косата й бе черна, вдигната нагоре за случая, поръсена с имитация на скъпоценни камъни и прибрана с блестящо въженце.
Той бе влязъл през кухнята, която беше претъпкана с хора. Беше едва осем и половина: Ефектът на преливника още не бе задействал. Това беше друга част от теорията на Уолтър; с течение на времето, твърдеше той, все повече и повече гости щяха да мигрират и до най-отдалечените ъгълчета на къщата. „Центърът в случая далеч не събира масите“, бе казал мъдро Уоли и бе допълнил, „Т. С. Елиът — край на цитата“. Отново според Уоли, веднъж той бе намерил човек да броди на тавана му осемнайсет часа след края на последния купон.
Жената с черната рокля го целуна топло по устните, като добре развитите й гърди се притиснаха в него. Част от мартинито й падна на пода между тях.
— Здравей, — каза той, — коя си ти?
— Тина Хауърд, Барт. Не може да си забравил екскурзията на класа? — тя заклати дългия маникюр на показалеца си срещу носа му. — ЛОШО МОМЧЕ!
— Онази Тина? Божичко, ти си, наистина! — замаяна усмивка изгря на лицето му. Това бе друга характерна черта на купоните на Уолтър; хора от миналото ти се появяваха там като забравени снимки. Най-добрият ти приятел от квартала от преди трийсет години; момичето, което без малко да свали някога в колежа; някой, с който си работил в продължение на месец през лятото преди осемнайсет години.
— Само че вече съм Тина Хауърд Уолъс — каза жената с черната рокля. — Мъжът ми е някъде тук… наоколо… — тя се огледа леко из стаята; разля още малко от питието си и изпи останалото в чашата, преди и то да избяга от нея. — Точно сега ли трябваше да изчезне?
Тя го погледна топло и въпросително, а той почти не можеше да повярва, че това бе жената, благодарение на която за първи път бе докоснал плътта на другия пол — по време на екскурзията на деветите класове от гимназията Гроувър в Клийвлънд, преди сто години. Галейки гърдите й през памучната й моряшка фланелка в автобуса, когато минаваха край…
— Котърс стрийм — довърши той на глас. Тя се изчерви и се засмя:
— Спомняш си, значи.
По силата на неконтролиран рефлекс, без да иска, погледът му падна върху деколтето на роклята й и тя се запревива от смях. Той пак се усмихна безпомощно:
— Изглежда времето тече по-бързо, отколкото сме…
— Барт! — провикна се Уоли Хемнър над общата глъч на купона. — Хей, момче, радвам се, че успя да пристигнеш!
Той прекоси стаята от другия й край със също подлежащия на патентоване зигзаг „Партито на Уоли“, слаб мъж с очила в рогови рамки, вече оплешивял и с една от онези безупречно скроени ризи на тънки райета, които бяха на мода през 1962 г. Той стисна протегнатата ръка на Уолтър, чиято хватка бе, както винаги, желязна.
— Виждам, че си се запознал с Тина Уолъс — каза Уолтър.
— Ех, ако знаеш откога се познаваме — каза той и се усмихна неловко на Тина.
— И да не си казал на мъжа ми за това, момче лошо — пак се засмя Тина. — Извинете ме. Ще поговорим пак, Барт.
— Разбира се, каза той.
Тя изчезна зад групата хора, насъбрали се около отрупаната с ядене маса и влезе в дневната. Той кимна към нея и каза:
— Как ги подбираш, Уолтър? Това бе първото момиче, което някога докоснах. Тук е като в музей „Твоят живот“.
Уолтър скромно сви рамене:
— Всичко е част от Прага на удоволствието, Бартън, момчето ми — каза той и кимна към хартиената кесия, която той бе сложил под мишница. — Какво криеш там?
— Южен Комфорт. Тук има бира, нали?
— Естествено — каза Уолтър, но направи гримаса. — Наистина ли ще пиеш от тази бълвоч? Все си мислех, че си по скоча.
— Сам винаги съм си пил Комфорт. Тайно. А сега реших да се престраша и пред хора.
Уолтър се ухили:
— Мери е тука някъде. Оглеждаше се за теб. Налей си от пиенето и ще отидем да я намерим.
— Става.
Той си проби път през кухнята, като поздравяваше тези, които смътно си спомняше, че е виждал, и които го поглеждаха като че ли никога не са се срещали. Отговаряше и на поздравите на хора, лицата на които не си спомняше, но които го поздравяваха първи. Цигарен дим се виеше на облаци към тавана на кухнята. Долавяше безразборно по някоя фраза от разговорите около себе си, бодри и безсмислени, като среднощни предавания по радиото.