Фреди и Джим нямаха часови график, така че им каза, че майка му починала наскоро и ако продължи да пие така, никога няма да спре да плаче…
… като изстъргал боята отгоре, разбрал, че е намерил нещо наистина ценно, може би дореволюционно…
… и този образ един ден ми почука на вратата да ми предлага енциклопедии…
… голяма бъркотия; не иска да й дава развод заради децата, а ние като…
… страшно хубава рокля…
… че като отиде да плати сметката се строполи върху сервитьорката…
Пред печката и мивката бе опъната дълга маса с покривка, която вече бе плътно покрита с повече или по-малко пълни и празни бутилки и чаши. Пепелниците вече преливаха от угарки. В мивката бяха събрани три кофи за лед, пълни с топчета и кубчета. Над печката бе закачен голям плакат, на който Ричард Никсън седеше със слушалки на главата, а кабелът на слушалките му излизаше от задника на едно магаре. Отгоре пишеше: НИЕ ЧУВАМЕ ПО-ДОБРЕ!
Вляво някакъв мъж със закърпени на седалището широки панталони и с чаша във всяка ръка (водна чаша, пълна изглежда с уиски, и голяма халба с бира) разказваше виц на групата пред него.
— И влиза човекът в бара и маймуната сяда до него на бар плота. Поръчва си той бира и като му я донесли, попитал: „На кого е тази маймунка? Симпатяга е.“ А барманът отговоря: „А, тази ли? На пианиста е.“ Обърнал се човекът…
Той си наля питие и се огледа за Уолт, но той вече бе на вратата, за да поздрави някакви новодошли гости — млади мъж и жена. Мъжът носеше огромна шофьорска шапка, вързана под брадичката му, очила и едновремешна автомобилна куртка. На гърдите й пишеше: НЕ СЛИЗАМ ОТ КОЛАТА СИ. Няколко души вече се смееха гръмогласно, а Уолтър направо виеше. Каквото и да стоеше зад този екип, изглежда започваше отдавна.
— … и човекът казал на пианиста: „Знаете ли, че вашата маймуна току-що ми се изпика в бирата?“ А пианистът го погледнал и му отговорил: „Не, но ако изтананикате началото ще го докарам и това.“ Очакваният бурен смях. Мъжът с широките панталони отпи от уискито си и го загаси с глътка бира.
Той си взе питието и навлезе в затъмнената дневна, прокрадвайки се зад гърба на Тина Хауърд, преди тя да успее да го види, за да се впуснат в дългата игра на „Къде са те сега“. Струваше му се, че тя бе от тези жени, които знаеха до най-малки подробности съдбата на онези техни съученици, които имаха някакви проблеми — разводи, нервни кризи, присъди — докато останалите, които имаха повечко късмет, за нея не съществуваха.
Някой вече бе сложил на грамофона неизбежния албум с рокендроли от 50-те години и петнайсетина двойки се бяха впуснали в лудешко и слабо танцуване. Той видя Мери да танцува с висок слаб мъж, когото бе виждал, но не можеше да си спомни кога. Джак? Джон? Джейсън? Той поклати глава. Не можеше да си спомни името му. Мери бе с рокля, която никога не бе виждал по-рано. Цялата се закопчаваше отстрани и достатъчно копчета бяха оставени свободни, така че да се открива хубавата гледка на обутия й в найлонов чорап крак до над коляното. Той потърси в себе си някакво силно чувство — ревност, мъка, или дори обичайното желание — но не намери нищо. Отпи от питието си.
Тя обърна глава и го видя. Той вдигна ръка за поздрав и жест, който значеше: Завърши си танца спокойно, но тя спря да танцува и помоли и партньора си да дойде с нея.
— Радвам се да те видя, Барт — каза тя силно, за да може да бъде чута на фона на разговорите и музиката. — Помниш ли Дик Джейсън?
Барт протегна ръка и слабият мъж я стисна:
— Вие с жена си живяхте на нашата улица преди пет… не, седем години. Нали?
Джейсън кимна:
— Сега сме в Уилоууд.
Още един район на ново жилищно строителство. Напоследък бе станал много чувствителен по отношение на различните райони на града.
— Не е зле. Още ли работите в Пийлс?
— Не, започнах със свой бизнес. Два камиона. Ако вашата пералня има нужда от транспорт за химикали или…
— Вече не работя в пералнята — каза той и Мери леко се олюля, като че ли някой бе разровил стара рана в нея.
— Така ли? С какво се занимавате?
— Дребен бизнес — каза той и се ухили. — Не участвахте ли в онази стачка на независимите собственици на камиони?
Лицето на Джейсън, вече и без това потъмняло от алкохола, притъмня още повече.
— Участвах, по дяволите. И лично вкарах един колега в правия път. Знаете ли на каква цена дават газьола онези копелета в Охайо? 31,9! Това ми сваля бруто печалбата от дванайсет на девет процента. И от тези девет трябва да се покрие цялата поддръжка на камионите. Да не говорим за ограниченията. на скоростта сега…