Докато той се увличаше да разказва за проблемите на малкия транспортен бизнес в една страна, която внезапно бе попаднала в лапите на енергийната криза, Барт слушаше и кимаше на нужните места, като отпиваше от питието си. Мери се извини и отиде в кухнята да си налее чаша пунш. Мъжът с автомобилната куртка играеше комично чарлстон на фона на едно старо парче на Евърли Брадърс, докато хората наоколо се смееха и ръкопляскаха.
Съпругата на Джейсън, пълничко, здраво момиче с червена като морков коса се появи отнякъде и те се ръкуваха. Тя почти залиташе вече. Очите й бяха светнали като фарове на камион. Тя се усмихна несигурно и каза на Дик Джейсън:
— Да си призная, май почна да ми се повдига. Къде е тоалетната?
Джейсън я отведе натам. Той прекоси дансинга и седна на един от столовете отстрани. Беше свършил питието си. Мери така и не идваше. Някой сигурно я бе заприказвал, помисли си той.
Извади от вътрешния си джоб кутия цигари и запали една. Отдавна пушеше само на събирания. Като се има предвид, че до преди няколко години бе член на раковата бригада „Три кутии дневно“, смяташе това за постижение.
Бе изпушил наполовина цигарата си и още поглеждаше към вратата на кухнята в очакване на Мери, когато погледът му за миг падна върху пръстите на ръката му и той видя колко интересни изглеждаха те. Странно бе как показалеца и средния пръст на дясната му ръка знаеха точно как да държат цигарата помежду си, като че ли цял живот бяха пушили.
Мисълта бе толкова смешна, че той се усмихна.
Изглежда вече бе прекарал доста време в размисли за пръстите си, когато усети, че устата му има друг вкус. Не бе лош, но просто различен. Слюнката в нея като че ли е станала по-гъста. А краката му… краката си чувстваше като мармалад и въпреки това на тях им се искаше да подскачат в такт с музиката, като че ли това щеше ги отпусне и да ги накара отново да бъдат старите здрави крака.
Той се поуплаши, когато усети как тази мисъл, започнала така нормално се бе усукала и отклонила в неочаквана посока, като човек, изгубил се в голяма къща, и сега изкачващ голямо крррристално стълбище.
Ето, пак се повтори и това сигурно бе заради хапчето, което бе взел, да, хапчето на Оливия. Но не беше ли интересно да се произнася думата кристал по този начин? Кррррристал звучеше дрънчащо, като костюм от стъклени висулки.
Той се усмихна хитро и погледна цигарата си, която изглеждаше необикновено бяла, необикновено закръглена, и изобщо приличаше на необикновен символ на богатството и живота в Америка. Само в Америка цигарите бяха толкова вкусни. Той всмукна от нея. Прекрасно. Замисли се за всичките цигари в Америка, изсипвани от конвейерите на Уинстън-Салем, тоновете цигари, истинския рог на бялото, безкрайно димящо изобилие. Без съмнение, мескалинът действаше. Започваше да изпада в някакво непознато състояние. И ако хората научеха какво си бе мислил за думата кристал (по-точно кррристал), щяха да кимнат и да кажат в един глас: Да, той е луд. Съвсем се е побъркал. Куку бе друга хубава дума. Изведнъж му се прииска Сал Маглиоре да бе там. Двамата с Едноокия Сали щяха да обсъдят всички аспекти от дейността на Организацията. Щяха да си приказват за стари курви и за престрелки. Представяше си как той и Едноокия Сали хапваха лингуини в някой малък италиански ристоранте със стени в тъмни тонове, с насечени дървени маси и с мотиви от „Кръстника“ на грамофона. И всичко това в цветовете на луксозен Зенит, в които можеш да потънеш, да се изкъпеш като в разпенена вана.
— Крррррристал, — каза той тихо и се ухили сам на себе си. Стори му се, че отдавна седи там и си мисли за това — онова, но никаква пепел не се бе натрупала по цигарата му. Това го порази. Отново дръпна тютюнев дим.
— Барт?
Той вдигна поглед нагоре. Беше Мери със сандвич за него в ръката. Той й се усмихна.
— Седни. Това за мен ли е?
— Да — каза тя и му го подаде. Сандвичът бе триъгълен и малък с някакъв розов пълнеж по средата. Изведнъж му дойде наум, че Мери ще се уплаши и ще бъде ужасена, ако разбере, че се е дрогирал. Би извикала полиция, отряда за бързо реагиране, и Бог знае кой още. Трябваше да се държи нормално. Но мисълта да се държи нормално го накара да се чувства по-странно от всякога.
— Ще го хапна по-късно — каза той и сложи сандвича в джоба на ризата си.
— Барт, пиян ли си?
— Малко — каза той. Виждаше порите по кожата на лицето й. Не си спомняше някога да ги бе виждал толкова ясно. Всички тези малки дупчици, все едно Господ бе готвачът, а тя — някакъв пай. Той се захили и мръщенето й го накара да допълни: — Виж, не казвай на никой.