В същото време той започна да се убеждава, че хората вече тайно го наблюдават. Мери сигурно бе пуснала новината. Притеснена съм. Барт е на мескалин. Вестта вече се е пренесла от група на група. Те щяха да продължат да се преструват, че танцуват, пият, разговарят, но всъщност щяха да го наблюдават с крайчеца на окото си и да си шепнат по негов адрес. Знаеше, че така ще стане. Бе му кррристално ясно.
Някакъв мъж мина край него с пълна чаша алкохол, леко полюшвайки се. Той дръпна края на спортното му сако и прошепна дрезгаво:
— Какво си говорят за мен?
Мъжът му се усмихна глупаво и пращайки топъл дъх на уиски в лицето му каза:
— Каквото и да е ще си го запиша.
Най-после той успя да влезе в леговището на Уолтър Хемнър (не знаеше колко време бе минало, докато стигне дотам) и когато затвори вратата след себе си, шумът на партито благословено заглъхна. Започваше да се плаши. Наркотикът, който бе взел, продължаваше да му действа; дрогирането дори ставаше все по-силно. Струваше му се, че бе прекосил дневната за един миг, в следващия миг бе минал през тъмната спалня, където бяха нахвърлени палта, за още един миг бе минал по коридора. Герданът на нормалното съществование се бе скъсал и мънистата на действителността се бяха разпилели на всички страни. Последователността беше прекъсната. Чувството му за време бе ел деструкто. Ами ако никога вече не дойдеше на себе си? Ако останеше така завинаги? Дойде му наум да се свие и да се опита да проспи това състояние, но не знаеше дали ще успее да заспи. А ако успееше, Бог знае що за сънища щяха да го споходят. Лекомисленият, импулсивен начин, по който бе взел хапчето, сега го ужаси. Това не беше като да се напиеш; малкото зрънце на трезвеност, което мигаше и присветваше някъде в центъра на съзнанието му, онази част от него, която никога не се напиваше, тук не съществуваше. Заминал бе целият.
Но тук беше по-добре. Може би щеше да може да се вземе в ръце, тук на спокойствие. А, ако пощурееше, поне няма…
— Здравейте.
Той подскочи стреснат и погледна към ъгъла. На един от високите столове на Уолтър до библиотеката седеше човек с отворена книга на скута. Човек ли бе всъщност? В стаята светеше само една лампа, настолна, отляво на проговорилия. Светлината й хвърляше дълги сенки върху лицето му, толкова дълги, че очите му бяха като дълбоки пещери, а по бузите му бяха издълбани язвително подредени бръчки. За миг си помисли, че се бе натъкнал на Сатаната в леговището на Уоли Хемнър. После фигурата се изправи и той видя, че бе мъж, просто един мъж. Висок мъж, може би към шейсетте, със сини очи и нос, преживял многобройни дуели с бутилката. Но той не държеше чаша в ръка, нито пък имаше нещо за пиене на масата.
— Още един скитник, изглежда — каза човекът и протегна ръката си. — Фил Дрейк.
— Бартън Доус — каза той, все още замаян от уплахата си. Ръкуваха се. Дланта на Дрейк бе изкривена и белязана от някаква стара рана — изгаряне може би — но не му бе неприятно да я стисне. Дрейк. Името му звучеше познато, но не можеше да си спомни къде го бе чувал по-рано.
— Добре ли сте? — понита Дрейк. — Изглеждате малко…
— Дрогиран съм — каза той. — Взех малко мескалин и признавам си, хвана ме.
Той погледна към библиотеката и видя как тя ту излиза напред, ту се връща назад и това не му хареса. Твърде много наподобяваше биенето на гигантско сърце. Вече не искаше да вижда подобни неща.
— Разбирам — каза Дрейк. — Седнете. Разкажете ми за това.
Той погледна към Дрейк, леко учуден и после почувства огромно облекчение. Седна.
— Виждали ли сте мескалин? — попита той.
— Отстрани. Малко. Работя в едно кафене в града. Хлапаците, дето скитат по улиците, вземат по нещо… добре ли действа? — попита той учтиво.
— Добре и зле — каза той. — Много е… твърд. Точно тази е думата за случая.
— Да, наистина.
— Бях започнал да се плаша — той погледна през прозореца и видя как дълга небесна магистрала опасва черния купол на небето. Извърна поглед спокойно, но не се сдържа да не навлажни устните си с език.
— Кажете ми… колко време обикновено продължава това?