Не изпитваше особено желание да отговаря на съобщението ѝ, на Мириам, толкова бе кратко и студено, един вид символ на отношенията им такива, каквито бяха и продължаваха да бъдат. Не му стигаше папката в колата, ами трябваше да мисли и за това сега.
Ще дадеш ли няколко хиляди отгоре? Решихме да поканим братовчедите. М.
Сватбата. „Разбира се“ — написа той и за всеки случай добави усмихнато личице, но го изтри. Видя как съобщението се изпраща, докато мислеше за Марион, внучката си. След раждането Мириам направо бе изразила колебанието си дали заслужава да има контакт с малката. За щастие беше променила решението си. Сега той чакаше с най-голямо нетърпение именно тези часове. Часовете с прекрасната, непринудена Марион, светлинка в ежедневието му, което, за да бъде съвсем искрен, бе станало доста мрачно след връщането му в Хьонефос.
След развода остави къщата на Мариане. Това му се струваше правилното решение, а не да допусне Мириам да се мести — далеч от приятелите си и училището, и хандбала. За себе си купи малък апартамент на Бишлет, на идеално разстояние от службата му. След преместването запази апартамента и понастоящем живееше в малка квартира на „Рингвайен“, недалеч от полицейския участък в Хьонефос. Вещите му все още стояха в кашони. Не взе много багаж със себе си, очакваше скоро да се върне в столицата, когато случаят отшуми, но сега, почти две години по-късно, все още живееше там, не бе разопаковал нещата си, никъде не си беше вкъщи.
Престани да се самосъжаляваш. Някои хора са много по-зле.
Изгаси фаса и се замисли за папката в колата. Случаен минувач бе намерил шестгодишно момиченце да виси на дърво в Маридален. Мунк отдавна не бе виждал подобен случай. Не беше чудно, че в „Грьонлан“ се потяха.
Отново взе телефона и отговори на имейла на Юри.
59 минути;) ХМ
Не искаше да си го признае, но наистина го побиваха тръпки от папката до него в колата. Запали автомобила, отново излезе на главния път и продължи на изток към остров Хитра.
6.
Мъжът с татуирания орел на врата бе облякъл поло специално за случая. Едно време обичаше Централната гара в Осло, рояците хора я правеха идеалното място за човек с неговата професия, но сега бе почти невъзможно да се измъкнеш от безбройните камери навсякъде. Отдавна беше започнал да уговаря срещите и сделките си на други терени — киносалони, дюнерджийници, места, където трудно биха го открили, ако се окажеше, че сделките водят до крупно разследване. Случваше се рядко, той вече не работеше по толкова мащабни операции, но все пак бе най-добре да се подсигури.
Мъжът с татуирания орел на врата си нахлупи шапката още по-ниско и влезе в гарата. Не той избра мястото, но предложената сума беше толкова голяма, че само изпълняваше нарежданията. Как клиентът го бе намерил — нямаше представа, просто един ден получи емемес със снимка, задача и сума. И той постъпи както обикновено — отговори „окей“, без да задава въпроси. Странна задача несъмнено, никога не се бе натъквал на нещо подобно, но както стана дума, през всички тези години се бе научил да не пита, само да изпълнява и да му плащат. Така се оправяше и все още му се доверяваха там, навън, в света на сенките. Макар поръчките да ставаха все по-редки, а сумите — по-малки, от време на време се случваше да му падне нещо по-едро, с което да припечели добре. Като това. Чудато запитване, да, много странно, но добре платено и точно това му предстоеше сега — да му платят.
Сако, хубав панталон, лъснати обувки, бизнес куфарче, поло и даже камуфлажни очила. Мъжът с татуирания орел на врата изглеждаше като противоположност на себе си, а това бе и целта. Както стана дума, в неговата професия никога не се знаеше кога полицията ще нареди пълен преглед на всички записи, така че бе най-добре да е предпазлив. Приличаше на счетоводител или на някой предприемач. Човек едва ли би повярвал, но мъжът с татуирания орел на врата беше много суетен. Просто не искаше да го вземат за представител на превзетата висша прослойка, на елита, харесваше грубоватата си външност, татуировките и коженото яке. Тези противни панталони се търкаха о тялото му, когато ходеше, и го караха да се чувства като идиот. В добавка — тясно сако и тъпи, кафяви, лъщящи обувки. Добре, де. В едно от шкафчетата за багаж го чакаше сума, заслужаваща си всичко това. Абсолютно си заслужаваше. От доста време вече нямаше пари и те му трябваха. Щеше да си устрои празненство. Подсмихна се под непривичните очила и тръгна спокойно и предпазливо из гарата.