Действала невнимателно, с ненужно насилие.
Миа поклати глава, мислейки си колко е безнравствена. Холгер Мунк застана на нейна страна, потвърди, че Скуг пръв я е нападнал — все пак на местопрестъплението намериха и нож, и брадва — но Миа, разбира се, знаеше повече. Беше достатъчно обучена, за да се защити лесно при нападение с нож или брадва от някакъв мършав наркоман. Какво пречеше да го простреля в крака? В ръката? Не го направи. Уби го. Миг на омраза, в който останалият свят бе изчезнал. Два изстрела право в гърдите.
Ако не бе Холгер Мунк, щеше да влезе зад решетките. Тя извади празното шише от джоба на анорака си, изсмука последните капки и пак го вдигна към облаците. Вече нямаше никакво значение. Всичко вече беше приключило.
Най-сетне.
Още шест дни.
Подви крака под себе си, положи буза върху грубите дъски на кея и затвори очи.
8.
Тобиас Ивершен запуши с ръце ушите на малкото си братче, та да не чува данданията от долния етаж. Обикновено започваше по това време на деня, когато майка им се прибираше от работа и виждаше, че пастрокът им не е свършил нищо: не е сготвил за момчетата, не е разтребил къщата, не си е намерил работа. Тобиас не искаше брат му да слуша кавгите и измисли една игра.
Ще ти запуша ушите, а ти ще ми кажеш какво си представяш, окей?
— Червен камион в пламъци — усмихна се брат му, Тобиас кимна и също се усмихна. Още веднъж.
— Рицар се бие с дракон — ухили се брат му, а Тобиас пак кимна.
Шумът от долния етаж ставаше все по-силен. Яростните гласове се катереха по стените и влизаха под кожата му. Тобиас не искаше да се случи това, което скоро щеше да последва — към стените да полетят предмети, виковете да се усилят, а сигурно и нещо по-лошо, затова реши да изведе брат си навън. Отмести длан от ухото му и прошепна:
— Хайде да излезем навън и да стреляме по бизони, а?
Малкият се зарадва и кимна въодушевено.
Да стрелят по бизони. Да тичат из гората и да се правят на индианци. Много искаше. Наоколо нямаше други деца, затова Тобиас и брат му имаха навика да се движат заедно, макар че Тобиас бе на тринайсет, а братчето му — едва на седем. Не можеха да прекарват дълго време вътре и предпочитаха да излизат.
Тобиас помогна на малкия да си облече якето и да се обуе, потананика и попя малко, а на излизане силно затрополи по дъските на задното стълбище. Брат му го гледаше с широко отворени очи, както обикновено. Бе свикнал батко му да се закача с него, да произвежда всички тези силни, странни шумове, намираше ги за забавни, безкрайно много го обичаше, обожаваше да участва във всички вълнуващи, чудни неща, които той правеше.
Тобиас влезе в бараката, взе късо тънко въже и нож и пусна момченцето да тича пред него в гората. Имаха си тайно място, тук не беше опасно — брат му можеше да тича свободно напред, на воля — към поляната сред смърчовете, където бяха съградили паянтова колибка, малък дом, далеч от дома.
Когато стигна до колибката, брат му бе изнамерил вече някакъв комикс и седеше на стария дюшек, погълнат от картинките и от вълнуващите нови букви и думи, които най-накрая, след много усилия в училище и с малко помощ от големия си брат, бе започнал да схваща.
Тобиас извади ножа и избра подходяща ива, отряза я ниско до корена и обели кората по средата. Това щеше да е ръкохватката. Захватът стана по-добър, щом дървото поизсъхна. Изви върбовата пръчка на коляно и завърза краищата с въжето — получи се лък. Остави лъка на земята и отиде да потърси подходящ материал за стрели. Не бе нужно да е ива, всъщност повечето дървета ставаха, освен смърча, смърчовите пръчки са толкова слаби. Завърна се с клонки, прави и тънки, и се зае да им бели кората. Скоро до пъна, където седеше, лежаха четири нови стрели.
— Тобиас, какво е това?
Братчето му излезе безшумно от колибата с комикса.
— Криптонит — обясни Тобиас.
— Супермен не може да го понася — кимна малкият.
— Точно така — отговори Тобиас и избърса сополивия нос на момченцето с ръкава на пуловера си.
— Харесва ли ти?
Тобиас се надигна и опря една стрела във въжето. Опъна тетивата и я изстреля напред между клоните.
— Супер е — изпищя братчето. — Ще направиш ли и на мен?
— Твой е — смигна Тобиас.
Бузите на момченцето пламнаха, а очите му заблестяха. То опъна с всичка сила лъка и запрати стрелата на няколко метра. Погледна към Тобиас, който кимна насърчително — добър изстрел — и отиде да прибере стрелата.
— Дали да не стреляме по християнките? — попита го малкият, когато се върна.