Асансьорът се изкачваше тежко и скърцаше в стената, а тя не виждаше нищо. Марион се сви, колкото можеше, и опита да не се бои от мрака. Сърцето ѝ биеше силно в малките ѝ гърди, тя не смееше да диша. Брр, врр. Асансьорът се издигаше бавно-бавно и после изведнъж — „дзън“. Спря. Асансьорът спря, без да разбере, че тя е вътре в него. Момиченцето бутна предпазливо капака и за голяма своя радост откри, че той се отваря. Марион Мунк се измъкна от дупката и остана със зяпнала уста.
Беше в някаква всекидневна. В къща, която никога не бе виждала. И тук нямаше прозорци, не, имаше, но бяха покрити със завеси. По средата на стаята до една маса седеше жена. Марион се огледа и тръгна колебливо към нея.
Очите ѝ бяха затворени и устата ѝ бе залепена със сиво тиксо. Към нея бе прикачена тръбичка с вода или нещо друго, изтичащо от торбичка. Марион веднага позна жената, беше я виждала много пъти. Беше приятелка на дядо. И приличаше на индианка. Марион харесваше Миа. Миа винаги се шегуваше с нея, казваше ѝ, че е сладка, винаги ѝ даваше хубави неща, когато дядо не гледа. Сега беше умряла. Беше умряла на стола със залепена с тиксо уста.
Марион Мунк спря безпомощно насред стаята, оглеждайки се трескаво наоколо. Там имаше коридор с обувки и ботуши, точно като вкъщи. И врата. Входна врата. Тя предпазливо се промъкна към нея. Тъпите дрехи ѝ пречеха и издаваха тъпи звуци. Дали да се осмели да отвори вратата? Кой знае какво имаше зад нея, в тази къща, където всичко бе толкова странно.
— Стой!
Стресна се от строгия глас на крещящата жена зад себе си.
— Стой! Стой!
Марион Мунк сложи ръка на дръжката на вратата, отвори я и се втурна навън в мрака, колкото я държаха краката.
84.
Кариане Колста мразеше да продава лотарийни билети. Продажбата на лотарийни билети бе най-ненавистното ѝ занимание. Четиринайсетгодишното момиче дори обмисляше да напусне оркестъра само заради тъпите билети. Нямаше нищо против да работи, за да печелят пари, не — тя, например, беше събирала камъни и брала ягоди, просто ненавиждаше да продава гадните билети. Кариане Колста беше срамежлива, именно затова не обичаше да продава лотарийни билети. Трябваше да звъни по вратите и да говори с хората.
Кариане Колста се уви по-плътно в якето си и се спусна по пътя към фермата на Том Лауриц Ларшен. Защо все пак да не почука на вратата на Ларшен, всичко ще мине добре. Свиневъдът беше доста странен, но пък мил, много пъти бе разговаряла с него. Последния път купи почти цялата пачка. Дали и този път щеше да има късмет? Кариане Колста отвори вратата и влезе в двора.
Том Лауриц Ларшен се прочу, след като някой отсече главата на една от свинете му. Писаха за случая в „Хамар Арбайдербла“. При това няколко пъти. Първо, когато главата изчезна, и после, когато се появи. „Местно прасе, намерено побито на кол в хода на разследването на детеубийствата“ пишеше във вестника и дори имаше снимка на Ларшен и на помощника му.
Кариане Колста знаеше всичко за изчезналите момичета, прочела бе всяка дума за случая, написана във вестниците. Проведоха и специални срещи, за да говорят за тях, най-напред в училище, после в оркестъра, сетне в общинския център. Събраха се всички, не само родителите на момичета на предучилищна възраст, а цялото село. Запалиха свещи в памет на убитите момиченца, а тя самата участва в създаването на група във фейсбук за изразяване на съболезнования. Не е трудно да се създаде група във фейсбук. Просто си седиш на компютъра, а не като сега, когато трябва да говори с някого. Отиде до къщата и почука на вратата. Навън вече се смрачаваше, но от кухненския прозорец светеше. Чуваше се и музика, значи той си беше вкъщи. Тя пое дъх и се съсредоточи, опита да се усмихне.
— Здравей! — поздрави Ларшен и я погледна добронамерено. — Пак ли продаваш лотарийни билети?
Ох, слава Богу, благодаря, не се налага да казва нищо.
— Да — кимна тя с облекчение.
— Влез тогава — отвърна Ларшен и се загледа в тъмнината зад нея. — Сама ли обикаляш толкова късно? — попита я той, когато влязоха в кухнята.
— Да — потвърди срамежливо Кариане.
— Какво е този път?
Том Лауриц Ларшен вече бе извадил портфейла си и стоеше с него в ръка.