— Здравей, Магнар. Отдавна не сме се чували. Какво си намерил?
— Намерих някого за теб. Трябва да се запознаеш с нея.
Итре говореше бързо и Мунк не схвана всички детайли, но историята вкратце бе следната: на втората година от обучението в полицейската школа подлагат студентите на тест, разработен от изследователи от Института по психология към Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Мунк не помнеше клиничното име на теста, но знаеше как протича: на всички студенти показват снимка на жертва на убийство и няколко снимки от местопрестъплението. Задачата им е да се отдадат на свободни асоциации и на базата на снимките да кажат какво са забелязали, какво мислят. Представят теста като напълно неформален, почти като малка игра, та студентите да не чувстват принуда и да не знаят, че с тях се случва нещо важно.
— Не знам колко пъти сме провеждали този тест, но никога не сме виждали такъв резултат. Момичето е много особено — бе обяснил Итре, все така горд и въодушевен.
Холгер Мунк се срещна с нея в едно кафене, неофициална среща извън участъка. Миа Крюгер. Само на двайсет и няколко, облечена в бял пуловер и тесен черен панталон, с черна, малко накриво подстригана коса, а очите ѝ — никога не бе виждал по-ясни сини очи. Веднага му допадна. Имаше нещо в начина, по който се движеше и говореше. Как само реагираше погледът ѝ на зададените въпроси! Сякаш разбираше, че той я изпитва, но все пак отговаряше любезно, с блясък в очите, мислиш ме за глупава или какво?
Няколко седмици по-късно я взе от школата, със съгласието на Итре, който с гордост уреди всички документи. Нямаше никаква причина да продължава да седи в учебната аудитория. Момичето вече бе достатъчно обучено.
Мунк се усмихна на себе си и се изкачи към къщата.
— Ехо? Миа?
Почука на вратата и направи няколко предпазливи крачки в коридора. Изведнъж осъзна, че макар да бяха работили заедно в продължение на много години и в някакъв смисъл да бяха близки приятели, той никога не бе стъпвал в дома ѝ. Веднага се почувства натрапник и за момент остана в коридора, преди да направи още няколко колебливи крачки навътре. Почука на още една полуотворена врата и влезе във всекидневната. Стаята бе пестеливо обзаведена: маса, стар диван, няколко дървени стола, камина в единия ъгъл. Всичко изглеждаше някак странно, сякаш не бе дом, а по-скоро място за временно пребиваване — никакви снимки, никакви лични вещи, никъде.
Дали пък не бе разбрал погрешно? И тя не е тук? Вероятно е останала само за кратко, после си е тръгнала, скрила се е на друго място?
— Ехо? Миа?
Мунк продължи към кухнята и изпита своеобразно облекчение. На плота под един от прозорците стоеше кафе машина, една от онези модерни, черни кафе машини, каквито обикновено се виждат по кафенетата, не в къщите на хората. Подсмихна се дяволито. Сега знаеше, че е дошъл на правилното място. Миа Крюгер нямаше много пороци, но ако не можеше без нещо, това бе хубавото кафе. Не помнеше колко пъти бе помирисвала кафето му в офиса и бе сбърчвала нос. Как пиеш тази помия, не ти ли се повдига?
Мунк се доближи до плота и докосна блестящата машина. Беше студена. Известно време не е била употребявана. Това можеше и нищо да не означава. Навярно все още се намираше наблизо. Наистина обаче нещо не се връзваше. Не знаеше съвсем точно какво, но имаше нещо. Не устоя на изкушението и започна да оглежда шкафовете и чекмеджетата.
— Ехо? Миа? Тук ли си?
10.
Миа Крюгер се стресна в съня си и седна в леглото.
В къщата имаше човек.
Недоумяваше как се е оказала на втория етаж, не си спомняше да си е лягала и да се е събличала, но това сега беше без значение. В къщата имаше човек. Чу шумове долу в кухнята. Съборени шишета от шкафа. Измъкна се от леглото, навлече дънки и тениска, пъхна ръка в чекмеджето за бельо и извади пистолета, малък „Глок“ 17. Миа Крюгер не обичаше пистолети, но не беше глупава. Тя се стрелна боса през стаята, отвори прозореца в коридора и се промъкна навън върху тесния покрив. Почувства студения въздух върху голите си рамене и изведнъж осъзна, че е будна. Дълго бе отсъствала. Бе сънувала Сигри. Златножитна нива. Тичат през нивата. Косата на Сигри се вее на забавен каданс пред нея.
Ела, Миа, ела.
Миа отърси остатъците от съня от тялото си, пъхна пистолета в колана си, скочи от покрива и се приземи с котешка лекота върху тревата. Кой, по дяволите, можеше да е? Тук, сред океана? В нейната къща? Толкова далеч от цивилизацията, откъдето идват хората? Промъкна се покрай ъгъла и хвърли бърз поглед през прозореца на всекидневната. Там не видя никого. После продължи спокойно към задната врата, където също имаше малко прозорче, вътре не забеляза никого. Предпазливо бутна вратата и замръзна за няколко секунди в отвора ѝ, преди да се шмугне боса в коридора. Застана пред входа на всекидневната с гръб към стената и си пое дъх, после влезе с все още насочен пистолет пред себе си.