— Така ли поздравяваш старите си познати?
Холгер Мунк седеше на дивана с крака на масата и ѝ се усмихваше.
— Проклет идиот — въздъхна Миа, — можех да те убия.
— Неее, не мисля — ухили се Мунк и се надигна — Не съм достатъчно голяма мишена.
Потупа се по корема и се засмя. Миа остави пистолета върху перваза на прозореца и се приближи, за да прегърне стария си колега. Едва сега откри, че ѝ е студено — беше боса, почти без дрехи и ефектът от снощните хапчета не бе напуснал тялото ѝ. Отпусна се на дивана и се загърна с одеялото.
— Добре ли си?
Миа кимна.
— Не исках да те изплаша. Изплаших ли те?
— Малко — призна тя.
— Sorry — извини се Мунк. — Направих малко чай. Искаш ли? Щях да направя кафе, но нямам представа как работи онзи космически кораб.
Миа се усмихна. Отдавна не бе виждала колегата си, но тонът му беше същият.
— С удоволствие ще изпия чаша чай — засмя се тя.
— Секунда — ухили се Мунк и изчезна в кухнята.
Миа погледна дебелата папка, оставена на масата. Нямаше телефон, интернет или достъп до вестници, но не бе трудно да разбере, че там, в света, се бе случило нещо. Нещо важно. Достатъчно важно, за да стане причина Холгер Мунк да се качи на самолет, на кола и после на лодка и да дойде да я намери.
— Направо със случая ли ще се захванем, или искаш първо малко да си поговорим? — Мунк се усмихна и остави чашата с чай на масата пред нея.
— Нищо ново при мен, Холгер.
Миа поклати глава и отпи от чая.
— Не, естествено, естествено — въздъхна той и се отпусна на един от столовете. — Затова се криеш тук, ясно ми е. Нямаш ли поне телефон? Не беше лесно да се свържа с теб.
— Това беше целта — подхвърли сухо Миа.
— Разбирам, разбирам — въздъхна отново Мунк. — Искаш ли да си вървя?
— Не, може да останеш за малко.
Изведнъж тя се почувства безкрайно уморена. Нестабилна. А бе така уверена и спокойна. Опипа джоба си, но не намери таблетки. Всъщност и не искаше да пие, не и докато Холгер Мунк е тук, но щеше да е хубаво, също впрочем и едно питие.
— И така, какво мислиш? — попита Мунк и наклони леко глава.
— Какво мисля за кое?
— Ще погледнеш ли, или не?
Той кимна към папката на масата между тях.
— Мисля, че приключих с това. — Миа се уви още по-плътно в одеялото.
— Окей — Мунк си извади телефона. Набра номера на младия чорлав мъж. — Мунк е. Можеш ли да ме вземеш? Готов съм.
Миа Крюгер поклати глава. Сега си беше същият. Знаеше точно как да получи каквото иска.
— Ти си идиот.
Мунк сложи ръка пред слушалката.
— Какво казваш?
— Добре, добре. Ще хвърля набързо един поглед, но само толкова. Става ли?
— Забрави за вземането. Ще ти се обадя по-късно.
Мунк затвори и се наведе към масата.
— Така, как искаш да я прегледаш? — сложи ръка върху папката.
— Искам чорапи и дебел пуловер. Ще ги намериш горе в спалнята. Искам и питие. В шкафа под кухненския плот има шише коняк.
— Нима си започнала да пиеш? — Мунк се надигна. — Не ти прилича.
— А пък ако замълчиш, ще е чудесно. — Тя отвори папката на масата пред себе си.
В нея имаше около двайсет и пет снимки и доклад от мястото на престъплението. Миа Крюгер пръсна снимките по масата.
— Какво мислиш? Първи впечатления? — извика Мунк от кухнята.
— Разбирам защо си дошъл — изрече тя тихо.
Мунк се върна в стаята, сложи питието на пода до нея и излезе.
— Бави се, колкото е необходимо. Ще ти донеса каквото ти трябва и после ще седна да съзерцавам морето. Съгласна ли си?
Миа не го чу. Вече бе изключила външния свят. Отпи голяма глътка алкохол, пое дъх и започна да изучава снимките.
11.
Мунк седеше на скалата и съзерцаваше спускащото се над хоризонта слънце. Смяташе Хьонефос за тихо място, толкова далечен бе шумът, когато се излежаваше на хълма вечер, но тишината там бе нищо в сравнение с това. Това тук беше истинска тишина. И красота. Мунк отдавна не бе виждал такъв изглед. Добре разбираше защо тя е избрала това кътче. Заради спокойствието. И заради прекрасния въздух. Пое си дълбоко дъх през носа. Наистина беше нещо специално. Погледна часовника на телефона си. Два часа? Дълго се проточи, но тя разполагаше с цялото нужно ѝ време. Нали той няма да ходи никъде. Може би просто трябва да остане тук. Да направи като нея, да си изхвърли телефона. Да се оттегли от света. Да излезе в постоянна почивка. Не, а малката Марион — изключено е да я остави. За другите му беше все тая. Но не, сега съвестта го загриза. Ясно си представи майка си в инвалидната количка на път за срещата. Надяваше се да е минало добре. Негово задължение беше да го прави. Да я води на срещите в молитвения дом. Защо държеше непременно да ходи там, той не разбираше, та тя никога не е била особено набожна, но всъщност беше все едно. Беше достатъчно възрастна да решава сама, дори плановете ѝ да не се нравеха на Мунк.