— Какво е метохекситал?
Той отвори папката и прелисти доклада от местопрестъплението, преди да отговори. Тя, естествено, не го беше прочела. Само бе разгледала снимките, както правеше обикновено.
— Продава се под името „Бревитал Содиум“. Упойка. Използват я анестезиолозите.
— Упойка — повтори тя и отново се зарея в себе си.
На Мунк страшно му се пушеше, но не помръдна от стола. Не искаше да пали вътре, нито да се отделя от нея. Не сега.
— Не е искал да ѝ навреди — заключи ненадейно тя.
— В смисъл?
— Извършителят не е искал да ѝ навреди. Нагласил я е, измил я е. Сложил ѝ е упойка. Не е искал тя да страда. Харесвал я е.
— Харесвал я е?
Миа Крюгер кимна мълчаливо.
— Защо я е увесил на въже за скачане?
— Скоро е щяла да започне училище.
— За какво са раницата и книгите?
Тя го погледна безизразно.
— Отговорът е същият.
— Защо на учебниците пише Рине ЮВ, а не Паулине?
— Не знам — въздъхна Миа. — Точно това не пасва. Всичко останало се връзва, но точно това — не, не си ли съгласен?
Мунк не отговори.
— Бродираният етикет отзад на роклята. М10:14. Той се връзва — продължи тя.
— Евангелие от Марко 10:14. От Библията. „Оставете децата да дохождат при Мене“.
Мунк се бе запознал с този детайл — докладът беше доста подробен, значението на чертичката на нокътя обаче им се бе изплъзнало.
Миа кимна.
— Не е важно. М10:14. Това са глупости. Друго е по-важно.
— По-важно от името върху учебниците?
— Не знам — повтори Миа.
— Микелсон иска да се върнеш.
— За случая?
— Изобщо.
— Късно е. Няма да се върна.
— Сигурна ли си?
— Няма да се върна — извика неочаквано тя. — Не чу ли? Няма да се върна!
Мунк не я бе виждал такава преди. Тя трепереше, изглеждаше, сякаш ще заплаче. Той стана, пристъпи към дивана. Седна до нея и сложи ръка на раменете ѝ. Остави я да отпусне глава на лакътя му и я погали по косата.
— Стига, Миа. Хайде, стига. Много ти благодаря.
Миа мълчеше. Усети как слабото ѝ тяло потрепва до него. Тя наистина не беше на себе си. Не си спомняше някога да я е виждал такава. Подкрепи я да стане и ѝ помогна да се качи по стълбите. Последва я в стаята, до леглото, и я зави с юргана.
— Да остана ли през нощта? Да седя ли тук? Или да спя долу на дивана? Да ти направя ли закуска? Ще се опитам да задействам космическия кораб. Какво ще кажеш да те събудя с кафе?
Миа Крюгер не отговаряше. Красивото момиче, което той толкова много обичаше, лежеше безжизнено под юргана, без да помръдва. Холгер Мунк седна на един стол до леглото и след няколко минути долови как тежкото ѝ дишане се успокоява. Дали беше заспала?
Миа? Такава?
И преди я бе виждал изтощена и потисната, но никога в такова състояние. Това бе нещо съвсем различно. Той я погледна нежно, увери се, че не ѝ е студено, и слезе по стълбите. Тръгна по пътечката към пристана и извади телефона от джоба на якето.
— Микелсон.
— Мунк е.
— Да?
— Няма да дойде.
В другия край настана тишина.
— По дяволите — чу се накрая. — Установи ли нещо полезно? Нещо да сме пропуснали?
— Ще има и други.
— Какво значи това?
— Вече казах — ще има и други. На малкия ѝ пръст е отбелязано число. Беше ви убягнало.
— Дявол да го вземе — изруга Микелсон и за момент млъкна.
— Какво ми спестяваш? — не се стърпя Мунк най-накрая.
— Най-добре е да се върнеш — пренебрегна въпроса му Микелсон.
— Ще остана тук до утре. Тя се нуждае от мен.
— Нямам предвид това, искам да кажа — да се върнеш обратно.
— Пак ще отворим отдела?
— Да, пристигай директно тук. Утре ще се обадя на някои хора.
— Окей, ще се видим утре вечер — уточни Мунк.
— Чудесно — одобри Микелсон и пак замълча.
— Не. Миа няма да се върне — изрече Мунк в отговор на незададения въпрос.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — потвърди Мунк. — „Марибуесгата“, същите помещения?
— Вече е уредено — успокои го Микелсон. — Отделът е възстановен неофициално. Нищо не те спира да си избереш екип, когато дойдеш.
— Отлично. — Мунк побърза да затвори.
Усещаше надигащата се радост в гърдите му, но не искаше Микелсон да я долови. Връщаше се там, където си беше вкъщи. В Осло. Отделът пак действаше. Беше си възвърнал работата, но въпреки това не изпитваше пълно щастие. Никога не бе виждал Миа Крюгер такава, толкова потисната, и да му отказва пак да я вземе при себе си. А от мисълта за момиченцето на дървото го побиваха тръпки — него, хладнокръвния следовател.