Защо на учебниците не е написано нейното име?
След като всичко друго е изцяло пресметнато.
По дяволите.
Опита се да забрави гледката на малкото момиченце на дървото, но не можеше да си я избие от главата. Всичко изглеждаше толкова нагласено. Толкова театрално. Почти заиграване. Игра. Някакво послание. Послание до кого? До този, който щеше да я намери? До полицията? Анализира спомените си в опит да установи дали е работила по случаи с името Рине, но не стигна до нищо. Точно това по-рано се отдаваше толкова добре на Миа, но сякаш вече не беше така. Тук не успяваше да си доизясни нещо и това я дразнеше. Наблюдаваше как слънцето залязва зад фиорда и се опитваше да се съсредоточи. Послание? До полицията? Стар случай? Неразрешен случай? В кариерата ѝ нямаше много неразрешени случаи. За щастие. Все пак останаха няколко неразплетени истории. Богата възрастна дама бе намерена мъртва в апартамент на „Бугсвайен“, но не откриха доказателство за убийство, въпреки твърдото убеждение на Миа, че някой от наследниците е виновен за смъртта на старицата. Не си спомняше името Рине да е замесено в този случай. Преди години се притекоха на помощ на Рингерикската полиция във връзка с едно отвличане. От родилното отделение бе изчезнало бебе, някакъв швед бе поел вината, беше се самоубил, но така и не откриха детето. Прекратиха случая, независимо от аргументите на Миа да остане открит. И тук нямаше Рине, доколкото си спомняше. Паулине. На шест години. Не минаха ли шест години, откакто бе изчезнало бебето? Миа допи шишето и остави очите си да отпочинат, като зарея поглед към хоризонта, докато се опитваше да надникне навътре. Назад. Към времето отпреди шест години. Тук имаше нещо. Предусещаше го. Но то не искаше да ѝ се разкрие.
Проклятие.
Миа прерови джобовете на панталона си за още таблетки, но не намери. Забравила бе да ги вземе. Всички лежаха на масата във всекидневната. Всички останали ѝ. Още бяха много. Готови за употреба. Всъщност смяташе да изчака зората, идването на светлината. По-добре да отпътува в светлина — така си мислеше. „Ако отпътувам в мрак, рискувам да свърша в мрака“, но точно сега това ѝ беше безразлично. Трябваше само да изчака да мине полунощ. От 17-и да стане 18-и.
Ела, Миа, ела.
Не си бе представяла така края. Стана и ядосано хвърли празната бутилка в морето. Съжали — не биваше да прави боклук — така бе научена от малка. Хубавата градина. Мама и татко. Баба. Вместо това трябваше да сложи писмо в бутилката. Да направи нещо хубаво през последните си часове на Земята. Да помогне на човек в нужда. Да разреши случай. Искаше да се върне в къщата, но не бе способна да си помръдне краката. Остана на скалата зъзнеща, обвила плътно ръце около тялото си.
Рине ЮВ. Рине ЮВ. Рине ЮВ. Рине ЮВ. Паулине. Не, не Паулине. Рине. Ри не.
О, по дяволите.
Миа Крюгер изведнъж се пробуди. Главата, краката, ръцете, кръвта, дъхът, сетивата.
Рине ЮВ.
Разбира се, Разбира се. Разбира се. О, Боже Господи, защо не го разбра по-рано. Беше толкова очевидно. Ясно като бял ден. Миа изтича към къщата, спъна се в мрака, но пак се изправи на крака, втурна се във всекидневната, без да затвори вратата след себе си. Влетя в кухнята. Коленичи пред шкафа под умивалника и започна да рови в кошчето за боклук. Тук го хвърли, нали? Телефона, който той ѝ бе оставил.
Ако размислиш.
Намери мобилния в боклука, изрови получената с него бележка. Жълта самозалепваща се бележка с ПИН код и номера на Холгер. Излезе от всекидневната, нямаше търпение да включи устройството. С треперещи пръсти въведе кода на малката клавиатура. Разбира се. Разбира се. Не бе чудно, че нещо не се връзва. Всичко трябваше да се връзва. И всичко се връзваше. Рине ЮВ. Разбира се. Толкова е глупава. Миа набра номера на Холгер и изчака нетърпеливо той да ѝ отговори. Включи се телефонният секретар, но тя набра номера отново. И отново. И отново, докато не чу уморения глас на Холгер от другата страна.
— Миа? — прозя се Холгер.