Габриел Мьорк веднага разбра, че това е машинен код, Х86 и допълва алгоритъма RC4. Не беше суперпросто. Авторите бяха заложили уловки, естествено. Бяха скрили, например, един блок данни вътре в PNG файла, тоест в самото изображение на кода, не беше достатъчно да декодираш само числата, въпреки това му отне само няколко нощи. Приятно предизвикателство. Отговорът не се оказа толкова забавен. Всичко това беше пиарски трик на британското разузнаване, тест, молба за работа. Ако успееш да разбиеш кода, ти си достатъчно способен, за да работиш при нас.
За всеки случай попълни името си и описа решението, само на шега. Получи мил отговор — да, правилно го е разшифровал, но за съжаление само британски граждани могат да кандидатстват за работните места.
Габриел Мьорк не помисли повече за това. До обаждането миналия петък. Сега беше четвъртък и ето, че стои с компютър под мишница и му предстои да срещне някой си там, за да прави нещо си. Да работи в полицията.
— Габриел Мьорк?
Габриел се стресна и се обърна.
— Да?
— Здравей, аз съм Ким.
Мъжът протегна ръка. Габриел не видя откъде бе изникнал — изглеждаше съвсем нормално, навярно затова. Беше очаквал сини светлини, сирени и униформа или поне някаква строгост, или нещо друго издайническо във вида му, ала мъжът, застанал сега пред него, можеше да е всякакъв. Бе почти невидим. Обикновен панталон, обикновени обувки, обикновен пуловер, цветовете на дрехите по нищо не го отличаваха от тълпата, впоследствие на Габриел му хрумна, че вероятно това е била целта. Цивилна полиция. Той бе обучен да не се вижда. Да не се отличава. Ненадейно да изниква от нищото.
— Само ме следвай, качваме се. — Мъжът, представил се като Ким, поведе Габриел през улицата към една жълта жилищна сграда.
Полицаят прокара картата си през сензора до външната врата и набра кода. Вратата се плъзна и се отвори. Габриел последва мъжа към асансьора. Тук се повтори същата процедура — трябваше ти карта, за да получиш достъп до асансьора. Габриел скришно наблюдаваше как мъжът набира кода в асансьора. Питаше се какво да каже и дали изобщо да казва нещо. Никога не беше ходил в полицията. Нито се беше возил на асансьори с кодове. Полицаят, представил се като Ким, изглеждаше съвсем спокоен, все едно това му беше ежедневно задължение. Да посреща непознати нови колеги на улицата. Да набира кодове в асансьори. Двамата бяха еднакво високи, но полицаят беше по-набит, при цялата си невзрачност изглеждаше доста мускулест. Имаше къса тъмна коса и не беше добре избръснат. Габриел не знаеше дали е преднамерено, или не е имал време. Не смееше да се заглежда много, но с крайчеца на окото си забеляза как полицаят потисна малка прозявка, значи вероятно беше второто. Дълги дни. Вероятно тежки случаи.
Асансьорът спря на четвъртия етаж и полицаят излезе първи. Габриел го последва по дълъг коридор до втора врата — тя също се отваряше с карта и код. Никъде не се виждаше табелка. Нито „Полиция“, нито името на други институции. Пълна анонимност. Мъжът отвори още една, последна врата и се оказаха вътре. Без да са твърде големи, офисите бяха просторни и светли. Няколко бюра бяха събрани в едно общо помещение, други, малки офиси бяха разпръснати наоколо, повечето със стъклени врати, някои със спуснати щори. Никой не обърна особено внимание на двамата новодошли. Хората бяха заети със своите си работи.
Габриел последва полицая през общото помещение до малък кабинет, един от тези със стъклени врати. Щеше да седи на видно място, но поне щеше да разполага със самостоятелен офис.
— Това е за теб. — Ким го покани да влезе.
Работното помещение бе пестеливо обзаведено: бюро, лампа, стол. Всичко изглеждаше съвсем ново.
— Изпратил си ни списък с поръчки за нужното ти оборудване.
Габриел кимна.
— Бюро и лампа от „Икеа“?
За първи път полицаят Ким изрази чувства. Смигна и потупа Габриел по рамото.
— Е, не, имаше още нещо — възрази Габриел.
— Само се майтапя. Техниците са на път, ще си готов до края на деня. Трябваше да те разведа и да те представя на всички колеги, но след пет минути започва инструктаж, така че няма да успеем. Пушиш ли?