— Да пуша?
— Да, цигари, нали разбираш?
— А, не.
— Това е добре за теб. Тук няма кой знае колко правила, но едно е важно. Когато Холгер Мунк е на верандата за пушачи, тя е негова. Тогава Холгер Мунк размишлява. Тогава Холгер Мунк не иска да го безпокоят. Окей?
Полицаят го дръпна извън малкия офис и посочи по протежение на стената. Габриел видя отвън мъж, вероятно Холгер Мунк, шефът. Именно той му се бе обадил и непринудено, само след десет минути, го бе назначил на работа. В полицията. Да не безпокои шефа, докато пуши. Дадено. Впрочем Габриел и не мислеше да безпокои когото и да било или да се разпростира извън възложените задачи. Изведнъж забеляза момичето до Холгер на верандата.
— Мамка му! — възкликна той.
Мислеше, че го е казал наум, но Ким се обърна.
— Моля?
— Това Миа Крюгер ли е?
— Познаваш ли я?
— Какво? Не, не така, но съм… Да. Чувал съм за нея.
— Че кой не е? — подсмихна се Ким. — Миа е способна, няма съмнение. Тя е нещо много специално.
— Наистина ли носи само черно и бяло?
Габриел попита, без да се замисля, просто любопитството му надделя, но веднага съжали. Непрофесионално. Аматьорско. Забрави, че всъщност е назначен на работа. Ким сигурно ще го вземе за почитател на Миа или нещо такова, което впрочем донякъде беше вярно, но не така искаше да се представи Габриел Мьорк пред колегата си през първия си работен ден.
Ким го изгледа за момент, преди да отговори.
— Хм, не си спомням да съм я виждал в нещо друго. Защо?
Габриел поруменя леко и за момент сведе поглед към пода.
— А, не, просто го прочетох в интернет.
— Не бива да вярваш на всичко прочетено — усмихна се Ким и извади плик от джоба на сакото си. — Ето ти картата. Кодът е рождената ти дата, стаята за заседания е в другия край на коридора. Започваме след около пет-десет минути, бъди точен.
Ким смигна, още веднъж го потупа по рамото и го остави сам в малкия офис.
Габриел не знаеше какво да прави. Да стои прав или да седне, или да избяга вкъщи и да забрави цялата случка. Да си намери друга работа, да прави нещо друго. Чувстваше се като риба на сухо. И как така срещата щеше да започне точно след около пет-десет минути?
Отвори плика и за своя изненада видя на картата собствената си снимка.
Габриел Мьорк.
Отдел убийства.
Изведнъж се почувства горд.
Тайни врати. Тайни кодове. Специален отдел. И той беше тук вътре. А не стоеше ли самата Миа Крюгер там, на верандата? Реши да тръгне към заседателната зала след няколко минути. Вероятно беше по-добре да подрани, отколкото да отиде точно на време — каквото и да означаваше споменатата формулировка — на това тайнствено място.
15.
В началото свинарят Том Лауриц Ларшен от Танген бе негативно настроен към интернет. Но когато младият му помощник Йонас се нанесе в прилежащата постройка, настоя шейсетгодишният животновъд да прокара интернет, ако не иска сам да си работи във фермата. Том Лауриц Ларшен, разбира се, се подразни. Общо взето, той си беше раздразнителен, нямаше много на какво да се радва, а сега успя да хване и тази болест на дробовете. Да излезе в болнични? Що за щуротии, по дяволите? Да не би някой от семейството му някога да е излизал в болнични?! Какво си мислеше този идиот, лекарят? Че е неспособен да стопанисва собствената си ферма, така ли? Три поколения свинари в Танген и никой не бе излизал в болнични. Да взема обезщетения за болест от държавата? Щеше да е върхът! Но после започнаха припадъците, ей така, изведнъж. Постоянно и навсякъде. Последния път припадна в свинарника на отворена врата. Когато се събуди, съседите се бяха събрали около него, прасетата се разхождаха свободно из постройката, а силно смутеният Том Лауриц Ларшен последва съвета на лекаря още на другия ден. Отиде на изследвания в болницата в Хамар. Взе си болнични. И се сдоби с помощник посредством Администрацията по труда и благосъстоянието.
Помощникът, деветнайсетгодишен младеж от Станге, се оказа блестящ работник. Момчето веднага му хареса. Не беше от онези превзети животновъди, дето не си цапат ръцете. После дойде желанието за интернет — нещо твърде съмнително в очите на Том Лауриц Ларшен. Все пак го инсталира заради деветнайсетгодишното момче в прилежащата постройка. Беше свързано с някаква дама във Вестлан и с големи сметки за телефон, а и по интернет човек говорел безплатно и даже виждал събеседника си, и един дявол знае още какво. Тъй или иначе, от „Теленур“ изпратиха момче от Хамар и от няколко месеца в стопанството вече имаха интернет.