— Сара? Здравейте. Благодаря, че дойдохте.
Зловещият адвокат със зле прикритата плешивина на темето провря глава през вратата и ѝ махна да влезе в кантората. Напомняше ѝ мишка. Играещи малки очи и приведени рамена. Не, не мишка, плъх. Гаден, малък, страхлив канален плъх.
— Казах не — сряза го Сара.
— Знам — заумилква се плъхът. — Но съм ужасно благодарен, че все пак дойдохте. Оказа се всъщност…
Той леко се прокашля.
— Че съм пропуснал нещо, докато се разпределяше наследството, само една малка подробност. Грешката е моя, разбира се.
— Още писма от инкасатори ли? Призовки?
— Хе-хе, не, хе — прокашля се плъхът и притисна пръсти едни срещу други.
Отвори едно чекмедже и сложи някаква флашка пред нея.
— Какво е това?
— За вас е — увери я плъхът. — Той ми я даде преди известно време с молба да ви я предам.
— Защо не я е дал на мен?
Плъхът се подсмихна насреща ѝ.
— Навярно защото при последната си поява в жилището ви е получил удар с гореща ютия в лицето.
Сара се подсмихна. Беше се заключил в апартамента. Беше я нападнал. Беше я причакал. Ненадейно се оказа в кухнята. Искаше да я докосне, едва ли не да бъде мил, както се държеше винаги, търсеше ли от нея услуга. Ютията се стовари върху зяпналото му лице с огромна сила. Той не го очакваше и се строполи по гръб. След този случай тя нито чу, нито видя идиота.
— Беше редно отдавна да ви я дам, но бях много зает.
— Искате да кажете, че е обещал да ви плати за това, но така и не сте видели пари от него? — заключи Сара.
Адвокатът ѝ се усмихна.
— Това е всичко.
Тя взе флашката, сложи я в чантата си и се запъти към вратата. Плъхът се надигна наполовина от прашния стол и се прокашля.
— Да, а иначе добре ли сте, Сара? Как се справяте вие и…?
— Майната ти — изсъска тя и излезе от кантората, без да затвори вратата след себе си.
На път към новия си апартамент в жилищния кооператив на площад „Карл Бернер“ тя няколко пъти се замисли дали просто да не хвърли флашката. Да я запокити в боклука и да приключи с него. Не го направи. По неизвестна причина. Не защото беше любопитна, на Сара Кисе въобще не ѝ дремеше какво имаше там, а по-скоро защото бе изключително порядъчна. Дори единият да беше плъх, той все пак бе адвокат. Дори другият да беше идиот, той все пак имаше право на последно желание. Да даде флашката на Сара и само на нея.
Тя заключи вратата на апартамента си отвътре и включи компютъра. Хубаво беше да приключи с тази работа. Черният лаптоп бързо се съживи. Пъхна флашката и копира съдържанието на десктопа. Там имаше само един файл с името Sarah.mov. Видеоклип. Чудно. Сега трябваше да гледа гнусната му физиономия още веднъж. И от гроба идваше да я тормози. Кликна два пъти върху файла, за да пусне клипа.
Беше го записал той. С малка камера. Вероятно с телефона си, не беше съвсем сигурна. Грозното му лице гледаше право в обектива, но този поглед тя не беше виждала преди. Изглеждаше, сякаш се бои за живота си.
— Сара, нямам много време, но трябва да ти кажа това, искам да го доверя на някого, защото имам чувството, че не е съвсем редно.
Той показа малко от обстановката около себе си.
— Предложиха ми работа и построих това. Намирам се далеч в…
Тук се чуха някакви шумове, пращене, сякаш докосваше микрофона на телефона си, за момент тя не разбираше какво казва. Бившият ѝ съпруг продължаваше да заснема обстановката с треперещи ръце, докато говореше, но най-силно се чуваше пращенето. Бил построил нещо, какво каза?
— … и ме е страх, че… да, какво всъщност съм построил? Виждаш ли? Намирам се дълбоко под земята. Първо го взех за бомбоубежище, но не е. Виждаш ли, тук има малка дупка?
Гласът му отново се изгуби в пращенето, докато продължаваше да снима. Някакво бомбоубежище под земята.
— … и не, не изглежда редно, тук има нещо странно, нещо… Виж това, например. Погледни тук. Можеш да качваш и сваляш разни неща. Прилича на старовремски кухненски асансьор или…
Изведнъж бившият ѝ съпруг се стресна и се огледа. Целият този театър ѝ напомняше за филм, който бе гледала преди няколко години. Точно така: в „Проклятието Блеър“ някакви младежи вървяха през гората и се снимаха, и изглеждаха уплашени до смърт.
— … идея нямам, чувствам, че нещо ще ми се случи. Просто ме е налегнало такова усещане. Имаш ли представа колко далече в пущинака се намирам? Ще запишеш ли какво казвам, Сара? Къде съм и как получих работата и… да, та да отидеш в полицията, ако стане нещо с мен? Назначи ме…