— Не успях да ти кажа за това, но ще говорим после. Става ли?
— Окей. — Габриел се зарадва, защото Миа Крюгер отново заговори.
— Не знам колко от вас са разбрали…
Тя натисна бутона на клавиатурата.
— Но когато преглеждахме Паулине, на малкия пръст на лявата ѝ ръка намерихме число на нокътя. Числото едно. Както виждате…
На екрана се появи нова снимка.
— При Юхане имаше абсолютно същото — числото две, две черти, на безименния пръст на лявата ръка.
— Мамка му! — спонтанно се обади полицаят Лудвиг, по-възрастният мъж с кръглите очила.
— Да, нали — кимна Миа и го погледна.
— Какво, по дяволите, означава това? — попита Къри.
— Ще има и други — отвърна Анете.
В стаята настъпи тишина.
— Имаме всички основания да смятаме, че Паулине и Юхане са били само първите жертви. Ще има и още, да. За съжаление.
Мунк пак бе взел думата.
— Затова ще обръщаме особено внимание на случаи на отвличане. Изчезнали. Момиченца на по шест години, дори да ги е нямало само за половин час. Ще бъдем максимално бдителни, нали?
Присъстващите кимнаха.
А сега имам нужда от цигара. Ще направим десет минути почивка и после ще се видим пак тук.
Мунк измъкна пакет цигари от джоба на сакото си и се запъти към верандата за пушачи, плътно следван от Миа. Габриел не знаеше какво да прави. Гледката на снимките на момиченцата беше потресаваща. А щеше да има и още. Вдиша дълбоко, изпълвайки с въздух корема си, и излезе в коридора, за да си вземе кафе.
20.
Лукас седеше на обичайното си място в църквата, на леко издигнат стол близо до стената с добър изглед към амвона и към паството. Пастор Симон, заел позиция пред олтара, още не бе започнал проповедта. Изглежда, мислеше за нещо важно. Лукас и другите богомолци седяха съвсем тихо, в голямата бяла зала не се чуваше и звук. Всички напрегнато чакаха да разберат какво му е на сърцето на пастор Симон. Беше известно колко дълго се бави белокосият пастор, преди да започне. Използваше това време, за да установи контакт с Господа, да отвори линиите, свързващи Бог, него и паството му, да освободи пространството от всяка евентуална пречка за диалог с небето. Целият сеанс беше красив, ангелически, почти медитативен, мислеше си Лукас, седейки съвсем спокойно с ръце, отпуснати в скута.
Лукас обичаше де слуша проповедта на пастор Симон. За първи път го бе чул случайно, преди повече от дванайсет години, по време на лагер в Сьорлан. Приемните му родители го бяха пратили със съседите, нямаха нито възможност, нито желание да го вземат на почивка със себе си. Лукас не помнеше къде точно щяха да отидат, на юг или някъде другаде, все едно. Петнайсетгодишното тогава момче се чувстваше изключително не на място на този лагер, всички му се струваха безкрайно странни. Не че му се случваше за пръв път — през целия си живот се чувстваше не на място. Откакто от Службата за закрила на детето го взеха от родния му дом, смени много приемни семейства и всъщност никъде не се почувства на място. На училище — също. Нямаше проблеми с предметите, проблемът бяха другите ученици. И учителите. Или по-точно хората като цяло. Лукас се вгледа с възхита в пастор Симон, който все още стоеше със затворени очи и длани, обърнати към небето. Лукас усети топлината. Жаркият зной и меката ясна светлина изпълваха тялото му и го пазеха. Припомни си първия път, когато се почувства по този начин, на онзи лагер в Сьорлан преди дванайсет години. Отначало не беше така. По-скоро приличаше на риба на сухо, сякаш всички около него имаха тайна и не го допускаха до нея. Неувереността и безпокойството нахлуха у него, а както винаги, с тях и всички гласове в главата му, подканващи го да прави разни неща, неща, които не биваше да се изричат високо. Но после сякаш сам Бог освети пътеката пред него, ненадейно намери пътя към малка палатка леко встрани от лагера. Видя ивица светлина, водеща към бялата палатка, и чу шепот, един от тихите гласове, не от омразните викове, не беше никой от тях, а ласкав шепот, мълвящ тихо на онзи чужд език. Sequere via ad caelum. Мекият ласкав глас, шепнещ в ухото му, и притегателната сила на светлината го умоляваха да се приближи. Sequere via ad caelum, последвай пътя към небето. Не след дълго стоеше в палатката, погълнат от гласовете, от топлината и светлината. И там, на подиума, в центъра на всичко — святкащите очи и мощният глас на пастор Симон. И тогава Лукас стана верен Богу.