Лукас погледна събралите се — все още седяха мълчаливо и чакаха проповедта на пастора да започне. Познаваше всички лица. Повечето бяха част от паството от много години, но никой толкова отдавна, колкото Лукас. Онова лято той не се прибра вкъщи, но и никой не се притесни за него. Сега, дванайсет години по-късно, се бе издигнал в йерархията, едва на двайсет и седем години и вече беше дясната ръка на пастор Симон. Един вид втори главнокомандващ, помагаше на пастора във всичките му дела, било лични или във връзка с паството. За Лукас работата за пастор Симон представляваше смисълът на живота. Нямаше нищо, което не би направил за него, ако той го поиска. Животът му не беше нищо в сравнение с пастор Симон, ако някога се стигнеше дотам, че да трябва да умре за пастора, щеше да го направи с радост. А и смъртта не беше смърт, не и за последователите на пастор Симон; смъртта беше само крачка към небето. Лукас потисна плахата си усмивка, когато топлината и великолепната светлина отново изпълниха тялото му.
От доста време не бе чувал гласовете в главата си. Не, чуваше ги понякога, спорадично, но не толкова силно и не така често, както когато беше по-млад. Тогава гласовете, особено виковете, го подтикваха да прави разни неща, които човек не бива да върши. Нямаше смисъл дори да се опитва да се възпротиви, беше му ясно — виковете така или иначе нямаше да се предадат. Оставаше му единствено да действа. Да изпълни желанията им. И да се надява на най-добрия изход. Лукас възприемаше виковете и шепота както Бог и Дявола. Веднъж пастор Симон му обясни, че едното не може да съществува без другото. Двата полюса на Всемира и на вечността са неразграничими. Не бива да се страхува толкова, защото пътят на светлината неизменно ще го води. Ако от време на време човек следва повелите на Дявола, това не означава вечно грехопадение, а само доказва съществуването на Бог и понякога дяволският глас всъщност е творение на Бога, един вид проверка, изпитание. Въпреки това Лукас смяташе за хубаво, че гласовете, особено виковете, вече не му говореха толкова често.
Deo sic per diabolum.
Пътят към Бог минава през Дявола.
Лукас знаеше, че това не е официалната позиция на Църквата. При невежите този постулат няма да попадне на благодатна почва. Трябва да си един от посветените, за да го проумееш. Но така или иначе невежите бяха тук само за да ги използват, както събралите се, насядали пред него в почтителна тишина. Важни бяха посветените, разбралите какво наистина иска да каже пастор Симон за пътя към светлината. И Лукас бе един от тях.
Вечер на профаните. Лукас чакаше уикенда с нетърпение. Пак щяха да отидат в гората. Заедно с други посветени. Лукас наистина не разбираше добре защо пастор Симон настоява да продължават да организират тези срещи с профаните, все пак имаха по-важни задачи, но, разбира се, никога нямаше да му хрумне да противоречи на пастора. Пасторът имаше връзка с Бог и знаеше какво прави и защо. Lux domus. Уикендът. Лукас стисна устни, за да не изпусне една лека въздишка, когато топлината и светлината отново се вляха в тялото му. Най-сетне пастор Симон отвори уста и тогава Бог влезе в помещението. Присъстващите седяха като заковани за столовете и се оставяха на блаженството. Лукас вече бе слушал тази проповед, беше писана за непосветени, хубава, но проста. А той чакаше с огромно нетърпение настъпващия уикенд. Lux domus. Още една стъпка по-близо до небето. Затвори очи, оставяйки словото на пастора да го изпълни, а после, не след дълго, разбра, че днешната среща е приключила. Сега пасторът стоеше на изхода. Покрай него се виждаха благодарните ръце и сведените глави на разотиващите се богомолци, а после останаха пак сами, само те двамата в голямото бяло помещение.
Лукас последва пастора в кабинета му и му помогна да си свали туниката. Обърна се, за да не го гледа по бельо, помогна му пак да облече обичайния костюм. Подаде му чаша горещо кафе. Изчака мълчаливо пасторът да седне на стола си зад голямото писалище и да даде знак, че Бог е напуснал стаята и вече е позволено да се говори.
— Пристигна ново име — прокашля се Лукас тихо и извади плика, който носеше във вътрешния джоб на якето си по време на цялата церемония.
— Така ли?
Пасторът вдигна поглед към него и взе плика. В него имаше единичен бял лист. Лукас не знаеше какво пише на него, само, че е име. Кое беше името нямаше представа, то бе предназначено единствено за очите на пастора. Неговата задача бе само да вземе плика и да му го даде. Не да го отваря, а само да бъде вестоносец, нещо като ангел.