Излезе на улицата и чу как вратата зад нея се заключва. Видя лицето на възрастната жена да наднича иззад завесите. Надяваше се тя да не е сама през остатъка от деня, да има на кого да се обади.
Миа се обърна, когато Анете затваряше телефона.
— Успя ли да разговаряш с Холгер?
— Не, не вдигна. Говорих с Ким. Той ще предаде.
— Чудесно — усмихна се Миа.
Двете полицайки се качиха на колата и подкараха бързо назад към големия град.
22.
Холгер Мунк седеше в „Пепес пица“ на „Стуртингсгата“ и слушаше урок как се вчесва с четка косата на кукла. Двамата с Марион тъкмо бяха хапнали, тоест той яде, а Марион предимно пи безалкохолно и си игра. Той, разбира се, не можеше да се сдържи, да устои на сладките ѝ очички и умолителното ѝ гласче, никога не ѝ устояваше и докарваше така дъщеря си до отчаяние. Отрупваше Марион с подаръци още от раждането ѝ — плюшени мечета, кукли — стаята на внучката му напомняше магазин за играчки. Най-накрая Мириам тропна с крак и му даде да разбере, че повече така не може, всичко си има мяра. Опитваха се да възпитат самостоятелно, разумно момиче, а не разглезено богаташко хлапе.
— А, дядо, виж, Монстър Хай!
— Монстър какво?
— Монстър Хай. Ходят на училище. А, ето Джаксън Джекил. Той е момче. Виж каква хубава жълта риза има. Защото е чудовище. Ще го купим ли?
— Днес нищо няма да купуваме, Марион. Знаеш какво каза мама. Трябва да чакаме до рождения ти ден.
— Ама дотогава има повече от трилион дни. Освен това правилата на мама не важат, когато съм с теб.
— Така ли, кой го каза?
— Аз го казах. Казах го сега.
— Така ли, ти?
— И аз мога да решавам разни неща, защото съм на шест години и ще ходя на училище в Лилеборг Скуле и там няма кой да решава вместо мен, там аз трябва да решавам.
На кого ли му напомняте толкова много? Сладка и мила, но невероятно упорита и своенравна?
— О, това е Дракулаура! Виж дядо — Дракулаура! И Франки Щайн! Франки Щайн, дядо! О, не може ли да купим някоя, дядо, може ли?
Стана, разбира се, точно както искаше Марион. Две кукли. Джаксън Джекил и Франки Щайн. Двама младежи в някакво училище за чудовища, Холгер Мунк нямаше представа за какво става въпрос, но нямаше и значение. Значение имаха усмихнатите ѝ очички и топлото, меко телце, увиснало на врата му. На кого му пука на какво училище ходят някакви кукли и дали майка ѝ няма да се намуси.
— Джаксън Джекил иска да е гадже с Франки Щайн, но тя не иска, понеже е незаписано момиче, ама има желязна воля и знае какво иска в този живот.
— Искаш да кажеш „независимо“?
Марион го погледна с наситеносините си очи.
— Да, това искам да кажа.
Холгер се подсмихна. Сякаш чуваше гласа на дъщеря си. Малката Марион бе повече от точно копие на Мириам. Той си спомни деня, когато съпроводи Мириам на първия ѝ учебен ден. Колко горд беше само! Малкото му момиченце бе пораснало и за първи път се отделяше от семейството. Толкова беше сладка с опашчиците си и новите дрешки, и раничката на гърба. Безмерно се радваше, но и малко се страхуваше от всички тези новости. Стояха отвън, в училищния двор, той и Мариане, и я гледаха как влиза. Не им позволиха да я последват — сигурно така беше правилно, най-добре децата да се съберат сами вътре през първия ден. Мириам го стисна силно за ръцете, не искаше да го пусне. Момичето на татко. Как така изведнъж стана на петнайсет, с тежък грим и силна музика зад заключената врата на стаята ѝ, вече не беше момичето на татко. Да не говорим за следващия скок — вече на двайсет и пет, кога стана? Малкото момиченце, което се вкопчваше в краката му, уплашено от другите деца, сега бе отишло да пробва булчинска рокля, щеше да се омъжи за наскоро завършил лекар от Фредрикста, Юханес, момче, което той почти не познаваше. Вместо да мисли за това, Холгер Мунк отново насочи вниманието си към своята внучка. Тя все още го смяташе за най-добрия на света и с удоволствие го прегръщаше и седеше в скута му.
— Сега ти си Джаксън Джекил — обяви Марион.
— Какво каза, приятелче?
— Сега ти си Джаксън Джекил, аз съм Франки Щайн.
— Няма ли да хапнеш още малко пица?
— Франки Щайн няма да яде повече, защото е на диета. Ще вземеш ли куклата, дядо?
Холгер неохотно вдигна куклата от масата и се опита да не се разсейва от съобщенията, непрекъснато затрупващи мобилния му телефон. Така реши, направи избор, не искаше да повтаря същата грешка. Щом е с Марион, вниманието му ще е насочено към Марион, това е положението, светът може да почака.
— Кажи нещо, дядо — обади се Марион нетърпеливо и изправи длъгнестата кукла-чудовище на масата между остатъците от пица.