Ела, Миа, ела.
— Благодарих ви предварително — уточни тя най-накрая.
— А?
— За това, че ще донесете вещите му и ще ни ги дадете, без да се налага да чакаме цял ден.
Слабият мъж кимна кисело и се затътри мудно към задната стаичка.
— Проклет глупак — измърмори Миа.
— Май не си съвсем във форма? — попита Анете.
— В смисъл?
— Не ти е присъщо да се ядосваш на такива хора.
— Не спах добре снощи — оправда се Миа.
В този миг вратата се отвори и пред очите им изникна Холгер Мунк.
— Какво имаме? — попита той задъхано и се приближи до рецепцията.
— Лоши новини.
— Какви?
— Рогер Бакен се е самоубил преди месец — въздъхна Анете.
— Преди Паулине да изчезне?
Миа кимна.
— Дявол да го вземе — изруга Холгер.
Телефонът му иззвъня. Той се взря за момент в дисплея, преди да реши да вдигне. Слабият мъж се появи от задната стаичка с кашон в ръце.
— Така, това е всичко, което притежаваше.
Той остави кашона върху плота пред тях.
— Има ли телефон тук някъде? Компютър?
Слабият мъж сви рамене.
— Не съм търсил.
Миа извади визитна картичка от задния си джоб и я сложи на плота.
— Вземаме го — обяви тя. — Обадете ни се, ако имате някакви въпроси.
— Но какво, по дяволите…
Анете и Миа се обърнаха едновременно, изненадани от неочакваното избухване на Холгер, който говореше по телефона. Той затвори и се върна при тях с каменно изражение.
— Това ли е всичко — попита и кимна към кашона.
— Мда.
— Вземаме го с нас.
— С кого разговаря? — поинтересува се любопитно Миа.
— Със семейния адвокат.
— Неприятности?
— Трябва да намина при него, ще се видим в участъка.
Холгер Мунк сложи телефона в джоба на палтото си и задържа вратата пред двете си колежки.
24.
Лукас караше колелото си и се наслаждаваше на превъзходния пролетен въздух, облъхващ лицето му. Днес бе в особено добро настроение, стана рано, изпълни задълженията си — утринната молитва и къщната работа — негова отговорност бе да поддържа църквата чиста и подредена, той ценеше тази важна работа. А да се каже между другото, че утринната молитва е задължение, е погрешно. Утринната молитва е радост. Обикновено започваше да се моли веднага щом се събуди, още докато лежи в леглото, макар да знаеше, че е редно първо да се погрижи за сутрешния си тоалет и да закуси. Въпреки това не можеше да се въздържи. Струваше му се съвсем нормално. Да говори с Бог. Най-напред това правеше, след като отвореше очи. Винаги започваше всички молитви с благодарност. Благодареше на Бог, задето е опазил ближния му. Пастор Симон. Всички там горе, в гората. Понякога си мислеше да включи в благодарностите и старото си семейство, но ако трябваше да е съвсем откровен, не успяваше да си представи лицата им. Нито на рожденото си семейство, изоставило го преди години, нито на приемното, което не се интересуваше особено от него. Той не се сърдеше на никого от тях, защо, за Бога, да им се сърди? Отче, прости им, понеже не знаят какво правят. Това беше много просто за Лукас. Ако не бе израснал така, никога не би се озовал на летния лагер в Сьорлан, никога не би получил възможност да е напълно щастлив в съгласие с Бог и пастор Симон. Лукас се усмихна широко и завъртя малко по-енергично педалите. Защо да е недоволен от нещо? Нямаше никакво основание. Животът бе съвършен. Идеален. Той се засмя без глас и измърмори под нос една кратка молитва. Благодарност. Благодаря ти, Боже, за птиците на дърветата ей там и за този чудесен път. Благодаря ти, Боже, за пролетта и за всички останали сезони. Благодаря ти, Боже, задето ме направи важен, намери пастор Симон за мен, та всеки ден да се събуждам и заспивам радостен. Последното той изрече на висок глас, усещайки топлината и светлината да се разнасят в кръвта му. На „Маридалсвайен“ го задмина кола, мина прекалено близо до него. Един от тези нещастни, безпътни безбожници, които все нямат време. Лукас едва не падна от колелото си, но не се впечатли особено. Отдавна бе престанал да хаби силите си за неверниците. За хората от нисшата каста. Нямаше смисъл. В началото изпитваше жал към тях, защото не са блажени като него, но и това вече бе престанал да изпитва. Всеки избираше живота си. Ключът към щастието е в собствените ти ръце, достатъчно е да го видиш, казваше пастор Симон. Това бе един от любимите цитати на Лукас, не се насищаше да слуша пастора, когато той проповядваше от амвона. Никой не ще ти навреди, ако не му позволиш. Винаги прави каквото мислиш, че не можеш. Скръбта е цвете, то няма да оживее, ако не се полива. Ти решаваш дали да го оставиш да умре. Лукас се усмихна на себе си. Пасторът знаеше много такива мъдри мисли. Той бе в директна връзка с Бог, Лукас лично го беше видял — не бяха глупости. Много пъти. Често го виждаше с очите си. Стана свидетел на присъствието на Бог в стаята. Благодаря ти, Боже, че си ме пречистил. Благодаря ти, Боже, за прекрасните полски цветя, растящи край пътя. Благодаря ти, Боже, за шепота. Благодаря ти, Боже, за виковете. Благодаря ти, Боже, че си направил живота ми съвършен.