Лукас слезе от колелото, пусна подпората и седна на един камък. Срещаха се на различни места и тази малка отбивка бе едно от тях. Не че се срещаха често, това беше вероятно… да, осмият път. Възможно ли беше? Дамата в колата. Миналият път бе едва преди няколко седмици. Обикновено тя само сваляше прозореца, даваше му един плик и потегляше без много приказки. Миналия път беше различно — тогава тя слезе от колата, запали цигара и разговаря малко с него. Не за нещо сериозно — само за времето и такива работи.
Не знаеше точно на каква възраст е, примерно на трийсет и пет или нещо такова. Винаги беше изключително хубаво облечена, носеше боти и палто или елегантно сако и използваше много наситено червено червило, усмивката ѝ бе красива. Имаше дълга, тъмна коса и прав нос и неизменно носеше слънчеви очила, независимо дали грее слънце, или не. Дамата със сигурност не бе от посветените, това беше напълно ясно на Лукас. Стигаше да видиш как се облича. Червило и боти, и слънчеви очила, и даже цигари — в Библията щеше да е блудница, но точно така и казваше пастор Симон: Понякога пътят към светлината минава през непрогледния мрак. Някак си чувстваше, че двамата — той и дамата — са свързани, от едната страна — тя, от другата — той. И двамата бяха пратеници. Събрани от Бог, за Бог. Стана и протегна ръце нагоре, ритна камъче от паркинга в шубрака. Потананика си. В последно време бе започнал да го прави — не силен напев, само тихо тананикане — малка мелодична меса в устата му. М-м-мм-м. Погледна нагоре към слънцето — беше се показало. От дърво на дърво скачаше катеричка. Благодаря ти, Боже, за всички катерички и за другите животни, с които си ни благословил. Лукас щеше да навърши двайсет и седем години тази есен, но духом се чувстваше много по-млад. Времето сякаш не съществуваше. Бог няма възраст. Времето няма начало и край. То е за непосветените. Те ползват часовници и телефони и непрекъснато бързат за някъде. Вечността вече е започнала. Добре помнеше кога пастор Симон го каза за първи път — на третия ден от лагера в Сьорлан, след като Лукас стана вярващ и откри Бог. Вечността вече е започнала. Продължи да си тананика и отново погледна към дърветата. На един клон стоеше сойка с настръхнала перушина на врата. По-нататък кълвач чукаше с клюн. В събота бе видял горе, в къщата в гората, сова. Lux Domus. Мнозина не обичат совите, смятат ги за лоша поличба, но Лукас знаеше, че не е вярно. Уикендът беше плодотворен, както и бе очаквал. Нилс бе свършил добра работа в гората. Стопанството се беше превърнало в същински рай.
В отбивката сви кола и спря на няколко метра от него. Колата не беше същата като миналия път, но това беше тя, позна я през прозореца. Дългата, тъмна коса бе вързана на конска опашка, беше си сложила червило, но този път не носеше слънчеви очила. Изглежда, нямаше намерение да излиза от колата, само му махна да се приближи, свали стъклото и подаде плика. Тя се огледа нервно, сякаш нещо се беше случило. Сякаш беше заета и искаше час по-скоро да приключи. Лукас протегна ръка, за да вземе плика, и в същия момент тя се извърна към него, погледна го за миг, преди да се обърне на другата страна.
Сърцето на Лукас прескочи в гърдите му. Очите ѝ не бяха еднакви на цвят. Едното беше кафяво. Другото беше синьо. През целия си живот Лукас не бе виждал нищо подобно. Застина с плика в ръка, не отрони и дума и за първи път от много, много дълго време почувства ужас да се промъква в тялото му, капчици мрак се разтвориха в светлината на кръвта му. Дамата с разноцветните очи вдигна стъклото на колата, подкара спокойно по „Маридалсвайен“ и изчезна също толкова бързо, колкото беше дошла.
25.
Миа Крюгер довлече големия кашон в отдела и заключи външната врата след себе си. В обикновено оживеното помещение бе тихо, нямаше никого. Разделила се бе с Анете по пътя, трябвало да помогне на дъщеря си; предложи да дойдела по-късно. Миа отказа, не е нужно, сама ще да прегледа вещите. Съвестта гризеше Анете, подобно на всички, притиснати между семейството и работата, но Миа я бе успокоила: няма проблем. Щяла да ѝ се обади, ако възникнело нещо важно. Всъщност тя обичаше най-много да работи сама. Така по-лесно размишляваше. Задълбочаваше се. Намираше взаимовръзките. Не възразяваше срещу личността нито на Анете, нито на когото и да било от колегите, всички си вършеха работата блестящо, но от време на време хората около нея ставаха прекалено много и възпрепятстваха ума ѝ да работи пълноценно.