Миа занесе кашона в заседателната зала и го сложи върху масата пред себе си. Седна и заразглежда едната стена. Както винаги Лудвиг бе закачил снимки от двата случая, самозалепващи се листчета и стрелки, имена и въпроси. Паулине и Юхане. Роклите? Кой? Намериха тези отговори, макар и да не стигнаха по-далеч от един кашон, останал от мъртъв мъж с татуировка на орел на врата. Отвори капака и започна да сортира съдържанието върху голямата маса. В кашона нямаше много неща. Няколко снимки. Едната беше на куче. Голдън ретрийвър. Някакво момче на риболов, лицето му не се виждаше на снимката, виждаше се само голяма сьомга в ръцете му. Кола. „Кой, по дяволите, пази снимка на колата си?!“ — помисли си Миа и продължи да се рови из вещите в кашона. Под купчина сметки намери каквото търсеше. Лаптоп и айфон. Опита се да включи айфона. Не беше зареден. Потърси зарядното в кашона, но не го намери, не откри и зарядното на лаптопа. Опита се да включи и него, но и той не беше зареден.
Миа отиде в кабинета си да вземе своето зарядно и чу шум от кабинета в дъното на коридора. Значи все пак не всички си бяха тръгнали. Новият нърд още се въртеше тук, как му беше името? Габриел. Габриел — точно така. Миа се ядоса на ума си, който още не работеше съвсем добре. Диетата с хапчета и алкохол на острова бе оставила следи — гадене и световъртеж, липса на апетит и неспособност да си подреди мислите. Тръгна към кабинета на Габриел, междувременно взе решение пак да започне да тренира по малко. Преди се поддържаше в изключително добра форма. Но това беше отдавна. Зачуди се дали Чен все още е в града. Вероятно. Но той ѝ се сърдеше. Или тя — на него. Не помнеше добре. Отбеляза си го наум. Да се обади на Чен. Да тренира повече. Да си раздвижи кръвта в мускулите. Да накара ума си да проработи пак.
— Здрасти, още ли си тук?
Миа надникна в стаята, без да почука. Светлокосият младеж подскочи.
— Ой, не те чух — извини се той.
Миа почти долови руменина по бузите му.
— Съжалявам, вината е моя — усмихна се тя. — Просто се чудех дали ще ми помогнеш с нещо.
— Разбира се — кимна Габриел. — Може ли само първо да довърша инсталацията на това?
Посочи няколко кабела на пода.
— Само не бързай — успокои го Миа.
— А аз си мислех, че в полицията са специалисти — усмихна се Габриел и пропълзя под масата с кабелите в ръка. — Който е монтирал това, положително не е знаел какво прави.
— Не питай мен, не разбирам много от такива неща. В стаята със случая от Хьонефос съм.
— Окей, ей сега идвам.
На връщане Миа взе от кабинета си зарядни за лаптопа и айфона. Кой пази снимки на колата и на кучето си? Тя нямаше никакви снимки в офиса. Когато се пренесе във вилата, остави всичките си вещи на склад, включително всички снимки — мама и татко, Сигри. Прогони тези мисли и продължи към заседателната зала. Сложи лаптопа на Рогер Бакен и телефона му да се зареждат и излезе на верандата за пушачи на Мунк, за да подиша чист въздух. Вечерният мрак вече се спускаше над града, бе застудяло. Загърна се по-плътно с коженото си яке и почувства липсата на шапката си. Защо беше такава? Като разциврено дете. Нима изведнъж ѝ бе станало жал за самата нея? Та това беше тя, Миа, която не се бе оплаквала през нито един ден от живота си? Незнайно защо ѝ се прииска да пуши. Никога не бе пушила, но ѝ изглеждаше съвсем естествено тук, навън. Да пуши, за да размишлява — това правеше Холгер. Къде впрочем се беше изгубил той? Миа погледна часовника на телефона си. Беше тръгнал за адвоката си преди два часа. Тя се надяваше да не е нищо сериозно, имаха си достатъчно грижи.
— Ехо, Миа?
Габриел се появи в заседателната зала. Миа влезе вътре. Изведнъж се почувства гузна пред младежа, съвсем нов на работа, в полицията. Някой беше ли му помогнал да се настани? Беше ли му обяснил какво му предстои да прави?
— Как си, Габриел? — попита тя и седна върху голямата маса.
Младият хакер погледна настрани и после сведе очи, сякаш пак се бе изчервил. „Наистина е нежна душа“ — помисли си Миа и извади от джоба си таблетка за гърло.