Миа сви рамене.
— Да, вярно, за известно време беше напуснала цивилизацията. Знаеш ли впрочем кой е министър-председател?
Миа пак сви рамене.
— Има ли значение?
Холгер се засмя и махна на сервитьорката.
— Още нещо? — попита усмихнатото момиче.
— Имам нужда от ябълков сладкиш със сладолед. Ти искаш ли бира?
Миа кимна.
— Ябълков сладкиш и пиво — повтори момичето и пак се изгуби.
— Чисто професионално при всички положения е на висота, въпросът е само дали ще се справи с полицейската работа.
— Кой всъщност се справя? — усмихна се Миа.
— Да, имаш право — съгласи се Холгер. — Но, да, във всеки случай адски се радвам, че пак сме в града и ти си тук. Онзи ден говорих с Микелсон. Всички са пощурели заради този случай. На карта са сигурността на държавата и доброто име на полицията и, знаеш ли, явно има силен натиск от висши постове да приключим с това възможно най-бързо. Обаждат се всеки ден от управлението, за да питат за новини.
— Хубаво е, че се е размърдал — похвали го Миа.
Тя допи половинлитровата халба и извади таблетка за смучене. Сервитьорката донесе ябълковия сладкиш и втората бира. Миа изчака Холгер да го опита и чак тогава отпи. Пазеше се да не изглежда прекалено лакома за алкохол. Все пак не бе тук на чашка, а Холгер я беше повикал да говори с нея.
— Спомена нещо за семейния ви адвокат.
— Да, дявол да го вземе — въздъхна той. — Не знам всъщност откъде да започна. Както ти казах, не е нещо сериозно, но ми се събра много напоследък. Мириам ще се омъжва и…
— Я виж ти, колко хубаво! Не знаех.
Миа много се зарадва. Харесваше Мириам. Когато се запознаха, веднага си допаднаха. Знаеше за малко особените отношенията между нея и баща ѝ, но очакваше с течение на времето те да се изгладят.
— О, да, страхотно е — съгласи се Холгер.
— Още е с Юханес, предполагам? Той завърши ли си медицинското образование?
Холгер кимна.
— Специализант е. Една година е в университетската болница в Осло, „Юлевол“.
— Боже, върви му. Мислех, че повечето попадат в провинцията.
— Момчето има късмет — усмихна се кисело Холгер. — Е, това е добре. Чудесен младеж! Надяваме се успехът му да зарази Мириам.
— Какво искаш да кажеш?
Холгер Мунк не отговори веднага.
— Не знам. Първо беше английски, после се отказа. След това пробва литература, и това не беше за нея.
— Не записа ли журналистика?
Холгер потвърди и лапна още едно парче сладкиш.
— Почти я завърши, но сега е прекъснала, за да размишлява. Не разбирам какво прави.
— Не е зле да я оставиш малко да си отдъхне — посъветва го Миа и отпи от бирата. — С Мариане се разделихте, когато тя беше на петнайсет. Роди на деветнайсет. Какво очакваш от момичето? Дай ѝ малко време.
— Сигурно си права — въздъхна Холгер и запали цигара.
— Станало ли е нещо с нея?
— Какво? Не. Защо питаш?
— Ами не знам. Това игра на асоциации ли е? — усмихна се Миа.
— Що за въпрос?
— Трябва да позная за какво искаш да говориш с мен? Така ли?
Холгер се засмя тихо.
— Не си се променила много, а? Езикът ти е все така остър, нямаш уважение. Аз съм шефът, не помниш ли? Според всеобщото мнение трябва да си държиш устата затворена и да правиш каквото ти кажа.
— Само това оставаше! — усмихна се Миа.
— Въпросът е малко деликатен, не знам как да го изложа. Всъщност съм адски ядосан.
— Хайде, давай — подкани го тя.
— Започвам. — Холгер си дръпна от цигарата.
— Познаваш майка ми?
— Да, какво за нея?
— Настаних я в старчески дом преди няколко години.
— Знам. Не е ли добре?
— Не, не, няма проблем с нея. Краката не я държат и понякога се придвижва с инвалидна количка, но не е това.
— Да не би да се чувства зле в дома?
— В началото не беше доволна, но ѝ мина. Видя колко много хора са в нейното положение, намери си приятелки, истински клуб по ръкоделие, с две думи — не в това е проблемът. Изведнъж осъзна, че е християнка.
— Какво? Християнка като християните? Изведнъж е повярвала в Бог?
Холгер кимна.
— Я виж ти, не сте ли възпитани като атеисти?
— Да, толкова е странно. Никога не съм я чувал да говори за… религия или нещо от този сорт, но изведнъж се промени. Започна да ходи всяка седмица на срещи в една църква заедно с приятелките си от клуба по ръкоделие.
— Навярно е от възрастта — вметна Миа. — Какво знаем ние? Ето — здрава е, но все пак не е за пренебрегване, че е изживяла повече години, отколкото ѝ остават. Едва ли е лошо да имаш в какво да вярваш.