— О, да, донякъде е така. Възприемах го като нещо съвсем безобидно, Боже Господи, та тя е почти на осемдесет, нека решава сама, но…
За момент Холгер замълча.
— Но какво?
— Не, по-сериозно е, отколкото мислех в началото. Затова ми се обади Курт.
— Това семейният адвокат ли е?
Холгер кимна.
— И за какво става въпрос?
Той угаси цигарата си и запали нова.
— Решила е да прехвърли цялото семейно наследство на църквата.
— По дяволите!
— Да, нали? — Холгер разпери ръце. — Какво да правя?
— За много пари ли става въпрос?
— Не, дявол го взел, не е крупна сума, но все пак. Апартаментът в „Майорстюа“. Лятната къща в Ларвик. Има и някакви пари на влог, не ги е харчила след смъртта на баща ми. Аз просто… парите не са чак толкова важни, но винаги съм си представял, че семейното имущество ще се предаде нататък. Нали знаеш… Марион… ние… нали знаеш… че ще я обезпечим. Семейно наследство и прочие.
Миа кимна. Холгер изпитваше към внучката си огромна, почти нездрава привързаност. Миа Крюгер бе убедена, че ако някой го накара да си отреже ръката заради нея, той би го направил, без да се замисля. Без упойка. Ето, заповядайте — ръката ми. Трябва ли ви и другата?
— По дяволите, много гадно.
— Да, нали? Какво да правя?
— Дявол да го вземе, не е просто.
— Разбирам, естествено, че това са само пари и, Боже мой, имаме много по-важна работа. Две шестгодишни момиченца са мъртви, а остават още осем рокли. Адски кошмар, дори не смея да си го помисля. Само обикалям и пристъпвам от крак на крак, почти си загубих съня, само лежа и чакам да се обадят с новината, че е изчезнало още някое момиче. Схващаш ли?
Миа кимна. При нея беше абсолютно същото.
— Не исках да подхващам моя въпрос по телефона. Това е само дреболия в сравнение с другите проблеми. Не исках другите да останат с впечатлението, че губя време за щяло и нещяло и съм оставил на заден план залавянето на този негодник.
— Ако е само един — подхвърли Миа.
— Допускаш, че са повече ли?
— Не знам, но не бива да изключваме и тази вероятност, нали?
— Да, разбира се.
Холгер се замисли.
— Защо просто не поговориш с нея?
— Моля?
— С майка си. Кажи ѝ каквото каза на мен. За Марион и останалото.
— Да, сигурно си права — въздъхна Холгер. — Тя обаче е адски упорита. Понякога имам чувството, че си отмъщава, задето отиде в дома против волята си.
— Едва не изгори цялото жилище, Холгер, трябваше да отиде там.
— Да, да, така е, но все пак…
На Миа ѝ беше мъчно за него. Бе заобиколен от силни жени на всякаква възраст, а той — прекалено добър — продължаваше да изпитва угризения на съвестта след развода. Миа многократно се бе опитвала да му обясни, че вината не е негова, изборът е бил на Мариане, но той не искаше да чуе и дума.
— Дали са повече от един?
— Убийците ли?
Холгер кимна.
— Всъщност не.
— Съгласен съм. Но е редно да се съобразим и с тази възможност.
— Бях малко… — Миа не се доизказа.
— Малко какво?
— Не, не знам, не съм съвсем вътре Не успявам да вникна напълно в нещата. Не виждам цялата картина, зад очевидното има нещо, знам го, ясно е като бял ден, но не го виждам, ако разбираш какво имам предвид.
— Ще стане — успокои я Мунк. — Отсъства известно време. От това е.
— Вероятно. Надявам се. Чувствам се малко негодна, честно казано. Самосъжалявам се. Връщам се в детството. Не приличам на себе си. Ако не успея да се задействам, обещаваш ли да ме отстраниш от случая?
— Нуждая се от теб, Миа — натърти Мунк. — Има причина да те вземем обратно.
— За да ти помагам със семейните проблеми ли?
— Майната ти, Миа.
— Майната ти не теб, Холгер. Беше ми добре там, където си бях.
Двамата колеги се усмихнаха и си размениха приятелски поглед — не бяха нужни повече обяснения.
Холгер запали цигара, а Миа отпи глътка бира и се загърна по-плътно в одеялото.
— „Хьонефос“ беше през 2006 година, нали?
— Септември — уточни Холгер. — Защо?
— Ако беше жива, сега щеше да тръгне на училище, минавало ли ти е през ума?
— Хрумвало ми е — призна Холгер. — Габриел каза нещо, което ме накара да се замисля.
— Какво?
— Нещо с учител. Допуска да е бил учител, нещо такова.
— Идеята не е глупава, нищо чудно все пак да има нещо полицейско у него.
— Не е ли жива според теб? — попита Холгер.
— Какво имаш предвид?
— Ти го формулира така: „ако беше жива“. Изчезналото бебе. Така и не я намерихме. Може да се окаже, че е жива.