— Не — възрази Миа.
— Сигурна ли си?
— Не е жива.
— И аз не мисля, че е жива, но все пак има такава възможност.
— Не е жива — повтори Миа.
— Как гледаш на хипотезата за учител-убиец?
— Никак не е глупава, нека имаме едно наум.
Холгер кимна и си погледна телефона.
— Време е да бягам, имам да довърша малко административна работа, преди да си легна. Микелсон мрънка.
— Анете не е ли поела всичко?
— Прави каквото може.
Холгер стана и си извади портфейла.
— Аз ще платя — настоя Миа.
— Сигурна ли си?
— Разбира се. Скоро на семейството ти няма да му останат пари. Това е най-малкото, което мога да направя.
— Ха-ха — намигна Холгер.
— Ще има ли заседание утре рано сутринта?
— Не планирам, нека видим какво ще излезе от лаптопа и айфона.
— Ще те държа в течение — обеща Миа.
— Хубаво. Ще се видим.
Мунк си тръгна, а Миа остана на масата с празната халба. Пиеше ѝ се още една бира, но се поколеба, доколко е редно. Най-добре щеше да е да се прибере в хотелската стая, да си легне рано на чистите чаршафи. Барабанеше с пръсти по ръба на чашата, докато премисляше нещата, за да накара ума си да заработи.
— Още нещо?
Сервитьорката пак бе дошла, все така с усмивка на уста.
— Да, още една. И ще взема четвърто питие — „Рацепуц“.
— Разбира се.
— Миа?
Познато и същевременно непознато лице изникна в двора зад огънчето на една цигара. Към нея се приближи момиче на нейната възраст.
— Не ме ли познаваш? Сюсане! От Осгорщран.
Момичето се наведе и дълго прегръща Миа.
Божи Господи, разбира се. Сюсане Вал. Няколко къщи по-надолу на улицата. Една година по-малка от нея и Сигри. Някога, преди много време, трите бяха добри приятелки.
— Здравей, Сюсане. Извинявай, бях погълната в мисли за работа.
— Разбирам. Дано не те безпокоя. Може ли да седна?
— Да, естествено.
— Не си бях представяла такава среща — засмя се Сюсане. — Колко време мина?
— Прекалено много.
Старата ѝ приятелка се взираше в Миа широко усмихната.
— Не съм те виждала оттогава. Всъщност те видях — във вестника. Грубо ли е да го кажа?
— Не, няма значение — усмихна се Миа.
— Какво стана впрочем? Със случая и другото?
— Взех си малко почивка.
— Нали не те безпокоя?
— Не, Боже мой, чудесно е, че ми се обади. — Миа посочи стола, от който Холгер тъкмо бе станал.
Често си беше мислила за Сюсане през годините, особено след като Сигри умря. Срещнаха се на погребението, но оттогава не я бе виждала, не я бе търсила, просто ѝ беше дошло прекалено много. Хубаво бе пак да види старата си приятелка.
Сервитьорката донесе бирата и „Рацепуц“.
— Искаш ли нещо?
Сюсане поклати глава.
— Имам си бира вътре. Тук съм с един човек от службата — каза тя с известна гордост в гласа си.
— Значи си се преместила в града? — констатира Миа.
— Да, преди четири години.
— Колко хубаво! С какво се занимаваш?
— Работя в Националния театър — усмихна се Сюсане.
— Боже, поздравления!
Миа смътно помнеше любителската театрална трупа в Хортен. Сюсане изгаряше от желание да вземе и нея, но тя, за щастие, успя да се измъкне. Въобще не беше за Миа да стои на сцената и тя почти настръхваше при тази мисъл.
— Само асистент-режисьор съм, но е много забавно. Скоро ни предстои премиера на „Хамлет“. Стайн Винге е режисьор. Очаквам да стане страхотно представление. Трябва да дойдеш. Имам билети за премиерата. Искаш ли?
Миа се усмихна. Сега напълно разпозна Сюсане. Енергичното и приветливо момиче, което всички толкова много харесваха. Топлият поглед, на който винаги е било трудно да откажеш нещо.
— Може би — кимна тя. — В момента при нас е напрегнато, ще видя дали ще си открадна малко време.
— Боже мой, колко се радвам да те видя — засмя се Сюсане. — Стой, ще си взема бирата, става ли? Актьорите са толкова обсебени от собственото си аз, че едва ли ще забележат отсъствието ми.
— Вземи я — подкани я Миа.
— Чакай ме тук, не си тръгвай.
Сюсане си изгаси бързо цигарата и изтича в заведението да си вземе халбата.
27.
Тобиас Ивершен бе навил будилника за шест часа и се събуди при първото иззвъняване. Бързо се наведе над нощното шкафче и го спря, не искаше пронизителните звуци да събудят другите в къщата. Малкото му братче, Торбен, не си беше вкъщи. Гостуваше с преспиване у съученик. Тобиас се изхлузи от леглото и се облече възможно най-тихо. Отдавна беше подготвил всичко — планирал бе този преход в продължение на няколко дни. Малката раница стоеше готова до леглото. Не знаеше колко време ще остане, но взе малко повече багаж, за всеки случай: двуместна палатка, спален чувал, газов котлон, малко храна, нож, резервни чорапи, един резервен пуловер, ако стане студено, компас, стара карта, намерена в килера. Бе обзет от настроение за експедиции и нямаше търпение да тръгне на път.