Тобиас се прокашля. Момичето не реагира и продължи да плеви. Той бързо се озърна и видя на земята няколко стари шишарки. Хвърли предпазливо едната, но тя не стигна далеч, дори не уцели оградата. Понадигна се, запрати втора шишарка по-силно и този път улучи. Попадна право в оградата, така че телта едва не прозвъня, отекна твърде силно и Тобиас веднага се разкая, просна се в калуната и затихна легнал, като стоеше възможно най-безшумно. След малко вдигна поглед, момичето бе застанало почти до оградата. Беше чула шума, а сега и го видя. Той срещна очите ѝ, вторачени право в него. Сложи пръст на устните си. Шшшт. Момичето изглеждаше силно изненадано, но се подчини на жеста му и не издаде звук. Огледа се. Първо на едната страна, после — на другата, и накрая му кимна предпазливо. Тобиас се озърна и се шмугна по-близо до оградата. Отвори раницата си, извади шишето с вода, пъхна го под оградата и бързо се мушна обратно в скривалището си. Момичето със сивата рокля се огледа още веднъж. Наблизо нямаше никого. Тя се изправи бързо и дотича до шишето, грабна го, скри го в гънките на роклята си и веднага се върна на предишното си място. Тобиас я видя как развърта капачката и пие. Изпи почти цялата бутилка. Явно беше доста жадна. Момичето с бялото нещо на главата се озърташе почти през цялото време. Изглеждаше притеснена. Страхуваше се да не би да дойде някой. Тобиас набра смелост и пропълзя съвсем близо до оградата. Момичето също се премести малко по-близо, но продължи да се оглежда през рамо. Сега лицето ѝ се виждаше по-ясно. Имаше сини очи и множество лунички. Странната шапка и тежката рокля ѝ придаваха вид на възрастна жена, но тя не беше такава. Облечена в обикновени дрехи, щеше да изглежда точно като девойките от неговия клас. Момичето вдигна бутилката към него — питаше го дали я иска обратно. Тобиас поклати глава. Тя коленичи и извади от джоба на роклята си бележник и малко моливче. Написа нещо на един лист и внимателно го сгъна. Неочаквано се изправи, втурна се към оградата и промуши бележката през нея. Озърна се тревожно и бързо изтича обратно на мястото си, където продължи да плеви бурените. Тобиас пропълзя до оградата и взе бележката. Промъкна се обратно и я отвори. „БЛАГОДАРЯ“ — пишеше на нея. Погледна момичето и се усмихна. Опита се да измисли как да каже „МОЛЯ“, без да изрича нищо, но не беше толкова просто. Момичето се огледа през рамо и написа още нещо. Бързо се приближи до оградата, ала този път не сгъна листа, а остави там и бележника, и молива. Тобиас пак се спусна бързо към оградата, взе ги и се шмугна обратно в убежището си. „КАЗВАМ СЕ РАКЕЛ“ — прочете той в бележника. „НЕ МИ ПОЗВОЛЯВАТ ДА ГОВОРЯ. ТИ КАК СЕ КАЗВАШ?“ Тобиас погледна момичето. Не ѝ позволяват да говори? Що за правила са това? И защо е толкова жадна? И защо стои съвсем самичка тук? Тобиас помисли и написа отговора си. КАЗВАМ СЕ ТОБИАС. ТУК ЛИ ЖИВЕЕШ? ЗАЩО НЕ ТИ ДАВАТ ДА ГОВОРИШ? Пролази към оградата с бележника и пак се върна на мястото си. Беше малко тъпо да пита „Тук ли живееш?“, тук живее, разбира се, беше очевидно, но не знаеше какво да напише. Момичето леко се усмихна, като видя бележника и незабавно отговори. Беше все така предпазлива. Огледа се няколко пъти и едва тогава се впусна в поредната доставка през оградата. „ТУК ЖИВЕЯ. LUX DOMUS. НЕ МОГА ДА ТИ КАЖА ЗАЩО (НЕ ГОВОРЯ).“ Той прочете бележката и тя се опита да му каже нещо с жестове. Сякаш искаше да му обясни още нещо, но не успяваше. Тобиас ѝ се усмихна и написа отговор: „И АЗ ЖИВЕЯ В ГОРАТА. СЪСЕДИ СМЕ.“ Добави усмивчица. После написа: „КАКВО ОЗНАЧАВА LUX DOMUS“? Момичето си взе бележника и пак се усмихна. След като за пореден път се озърна, за да се увери, че никой няма да я види, тя му написа отговор, бързо занесе посланието до оградата и веднага се върна при лехата с плевели. „LUX DOMUS = ДОМ НА СВЕТЛИНАТА. МНОГО Е МИЛО, ЧЕ МИ ПОМАГАШ.“ Тобиас се учуди. С какво толкова ѝ бе помогнал? Само ѝ беше дал малко вода. Обмисляше какво да ѝ отговори. Думите имат такава тежест, когато не можеш да ги изречеш на глас. Наистина трябваше да си помисли. Известно време гриза молива, докато реши какво да ѝ напише. „ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ ОЩЕ ПОМОЩ?“ — написа накрая и пъхна бележника през оградата.