Неочаквано стана нещо до къщата. Момичето погледна тревожно натам и бързо написа отговор. Този път откъсна листчето и го сгъна, както бе направила в началото. От сградата се показаха хора. Прииждаха — сякаш в църквата току-що нещо се бе състояло. Момичето бързо се изправи и му хвърли бележката през оградата. Тобиас вече чуваше гласовете им.
— Ракел!
Момичето със сивата рокля бързо се изправи и изтърси пръстта от полите си. Тобиас вече не виждаше очите ѝ, бе свела глава. Тя вдигна мотиката от земята и тръгна бързо натам, откъдето идваха гласовете, които я бяха повикали. Тобиас лежеше притихнал, не смееше да помръдне и изчака така хората зад ограждението да се скрият. Момичето се присъедини към тях и всички влязоха в една от оранжериите. Имението пак опустя. Тобиас се измъкна от скривалището си и вдигна последната бележка. Сложи я в джоба си и я извади чак когато си намери още по-скришно място, малко по-навътре в гората. Пръстите му леко трепереха, докато разгръщаше листчето. Видя какво е написала и го полазиха тръпки.
„ДА. ПОМОГНИ МИ. МОЛЯ ТЕ.“
Бързо пролази обратно към оградата. Там нямаше никого. Тобиас не знаеше какво да прави. Беше се отправил на мисия, но мисия само наужким, във въображението му.
Случилото се не беше наужким.
Беше истина.
Момичето със сивата рокля съществуваше. Беше жадна и не ѝ разрешаваха да говори. А сега го молеше за помощ.
Тобиас свали раницата от гърба си и се насочи със спокоен ход към възвишението, откъдето се разкриваше гледка към имението.
28.
Миа Крюгер се събуди с усещането за нечие присъствие. Не успяваше да отвори очи, продължаваше да лежи като в мъгла, полубудна, полунасън. С усилие отлепи клепачи, колкото да установи, че е сама. Нямаше никого освен нея. Потискаща бе мисълта, че сега животът ѝ представлява това. Хотелската стая и разследването. Беше ѝ все едно. Всичко това бе временно.
Ела, Миа, ела.
Така или иначе, скоро щеше да си отиде. Защо да се безпокои. Защо да мисли? Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото? Неизвестно защо я болеше глава. След приема на различни опиати през последните няколко седмици си мислеше, че е имунизирана срещу такива детински болежки. Със Сюсане останаха до по-късно, отколкото предвиждаше, или отколкото двете предвиждаха — нали се бяха срещнали случайно — и попрекалиха с питиетата. Затвори очи и опита да се върне в съня си. Сънува Рогер Бакен. Той стоеше на покрива на хосписа там, в града. Татуираният орел вече не беше само на врата му, а покриваше почти цялото му тяло. Той се мъчеше да ѝ каже нещо, викаше, но тя не го чуваше. Шумът от уличното движение бе силен, а и някой настояваше да говори на ухото ѝ. Тя се опита да се обърне, за да види кой ѝ говори, кой ѝ шепне тези странни, непонятни за нея слова, но нямаше никого никъде. Рогер Бакен махаше с ръце, искаше тя непременно да го разбере, ала тя не чуваше нищо. „Ела тук — извика той. — Ела тук, долу!“ И после скочи. Бързо се понесе през въздуха надолу към нея. Татуировката се уголеми още повече, сега се простираше върху цялото му тяло и във въздуха около него. Ръцете му се превърнаха в криле. Краката станаха нокти. На главата му изникна клюн. Точно преди да се стовари върху нея, Рогер Бакен разпери крила и отлетя. Миа така и не разбра какво казва той. Образ от гробището. Надгробният камък на Сигри. Някой пак ѝ шепнеше нещо, незрим глас. Някъде в далечината забиха камбани. На един остров. Камбаните забиха на Хитра. Уж бяха металически звуци от вечността, пък идваха от телефона в джоба на панталоните ѝ до леглото. Тя се пресегна в просъница към източника на звука, докосна екрана и започна да говори, преди да се е събудила.