— Да? Миа на телефона.
— Извинявай, събудих ли те?
Беше Габриел Мьорк, новият. Онзи, сладкият, който се изчервяваше.
— Не. — Миа седна в леглото. — Колко е часът?
— Девет.
— Виж ти, рано си отишъл на работа.
Сега Миа се събуди. Сънят се стопи. На негово място се появи хотелската стая.
— Не съм се прибирал вкъщи.
— Божичко, да не си се пренесъл там?
Габриел се засмя.
— Е, не. Или май да, в някакъв смисъл. Имам да се запозная с много неща, чувствам се отговорен.
— Знам — увери го Миа.
Тя стана от леглото и вдигна щорите.
Нов пролетен ден в центъра на Осло. Деца на „Спикерсюпа“. Пенсионери по улица „Карл-Юхан“. Кралят в двореца. Политиците в Стуртинга. Всички бяха заети с ежедневните си дела и нейна бе отговорността това да не се променя. Отлично разбираше за какво говори новоназначеният хакер.
— Трябва и да поспиш малко.
— Добре съм така — продължи Габриел. — Свикнал съм да работя през нощта. Помислих си, че те интересува какво съм открил?
— Разбира се. — Миа спусна щорите.
Не беше съвсем готова да започне деня. Искаше ѝ се да се завърне в съня си. Какво ѝ бе извикал Рогер Бакен?
— Не съм полицай — извини се Габриел, — така че не знам кое е важно и кое — не.
— Няма значение — прозя се Миа. — Просто кажи.
— Добре — продължи Габриел. — Знаеш, че лаптопът имаше двама потребители.
— Рогер и Ранди.
— Да, Рогер и Ранди. И тук има нещо странно.
— Какво?
— Да вземем първо Рогер. Никакви изненади. Не си е служил много с лаптопа, не е бил PCdude.
— Как го нарече?
— Знаеш, използвал е лаптопа само за това, за което обикновено хората го използват.
— Като например?
— Имейл, коли и мотори. Точно, както очаквах.
— Кой му е писал? Има ли нещо интересно?
— Всъщност не. Почти няма лична кореспонденция, от познати или нещо такова. Поръчал е няколко списания за мотори. Сметки, фактури… Реклами. Много тъжен живот е водил, поне ако съдим по имейла му.
— Не всички живеят живота си в интернет, Габриел — напомни му Миа.
— Да, разбира се, и все пак — странно е да няма нищо. Но не това е най-интересното.
— Ще изчакаш ли за секунда?
Миа задържа разговора и пролази до хотелския телефон на нощното шкафче. Набра номера на рецепцията и поръча закуска в стаята. Вчера бе пробвал бюфета и сега това ѝ се струваше немислимо. Там имаше прекалено много хора.
— Тук съм.
— Хубаво — откликна Габриел. — Ще продължа да проверявам акаунта на Рогер, но друго е по-важно: намерих нещо интересно на второто потребителско име.
— Ранди?
— Да?
— Коя е тя?
— Това е странното.
— Кое?
Габриел замлъкна за момент.
— Май е по-добре сама да видиш, но съм напълно убеден, че е един и същ човек.
— Какво?
— Рогер и Ранди. Един и същ човек.
— Рогер Бакен е бил двама души?
— Да. Или не. Или да. Харесвало му е да бъде жена.
— Майтапиш ли се?
— Не, това е самата истина.
— Откъде знаеш?
— Потребителят Рогер е мъж. Има снимки на мотори и коли. Ходи на лов и пие. Потребителят Ранди е нещо съвсем различно. Той е жена. Запазените страници в браузъра са блогове за плетиво и интериор. Има негови снимки в женски дрехи. Все едно е водил два живота.
— Сигурен ли си?
Миа чу как от другата страна Габриел въздъхна.
— Добре де, не съм полицай, но виждам, ако мъж е облечен в женски дрехи.
— Извинявай — промърмори Миа. — Просто прозвуча невероятно.
— Напълно съм съгласен — каза Габриел. — Но е той. Сто процента. Ще се убедиш, като дойдеш.
— Идвам след малко — обеща Миа. — А телефонът?
— В него открих също толкова странни неща.
— Какви?
— Почти всички съобщения са изтрити и няма запаметени телефонни номера. Не знам с какво се е занимавал този човек, но във всеки случай е направил всичко възможно да се прикрие и да си заличи следите.
— Ако изключим снимките му като жена.
— Да, ако изключим тях, но те бяха на лаптопа, както отбелязах.
— Почти всички съобщения, казваш, са изтрити. Значи все пак си открил някои?
— Да, няколко. Неразбираеми са, но все едно.
— Прочети ми ги.
— Сега?
— Да, сега.
Миа се усмихна.
— Добре.
Габриел се прокашля и прочете каквото беше намерил.