Тревоги, тревоги… Затова не можеше да спи. Не знаеше откога не се бе случвало да спи през цялата нощ. Нощите по принцип не ѝ носеха покой. Малко почивка, малко сноване, няколко късни предавания по телевизията, чаша чай и после евентуално няколкоминутна дрямка, преди да иззвъни часовникът и пак да е станало шест и петнайсет. Винаги имаше безброй грижи, а Сесилие бе от хората, които се тревожат повече от другите.
— Излишно се тревожиш — констатираше често мъжът ѝ, включително и онзи път, когато купиха апартамент в „Скюлерю“.
— Не е ли прекалено скъп?
— Ще се оправим — успокои я мъжът ѝ и се оказа прав; справиха се отлично особено след като той започна работа в Северно море.
Шест седмици работеше, шест седмици почиваше. Липсваше ѝ, разбира се, през седмиците, когато отсъстваше, но парите им идваха изключително добре. А прибереше ли се, стоеше постоянно вкъщи. Сесилие Микле обичаше мъжа си. Беше съвършен, не би могла да има по-добър другар и любим. Той не приличаше на повечето от приятелите си, които също работеха в Северно море и които — щом се завърнеха вкъщи с пълен джоб, отиваха в града. Шест седмици на работа, шест седмици гуляй. Не, изобщо. Когато мъжът ѝ си беше вкъщи, стоеше вкъщи.
Сесилие Микле протегна ръце към тавана и най-сетне успя да отвори очи. Остана да лежи, докато се осъзнае. Изпитваше слабост, но въпреки това се чувстваше невероятно добре след съня, продължил цяла нощ, кожата ѝ бе топла, тялото — меко и спокойно. Не беше сънувала нищо, както в последно време, безумни сънища, почти като в треска, но тази нощ — не, нищо. Само пълен покой.
Сега се събуди, изведнъж дойде на себе си в затъмнената спалня и отново ѝ стана неспокойно. Пресегна се към нощната лампа, но тя не се включи. Защо навсякъде е толкова тъмно? И студено? Ток ли няма? Сесилие Микле натисна копчето за лампичката на малкия будилник и виждайки колко е часът, се ужаси. Десет без петнайсет? Боже Господи, отдавна трябваше да е станала. Каролине трябваше да е вече в детската градина. Сесилие спусна краката си от леглото и седна, хванала главата си в ръце. Главата ѝ тежеше като топка олово. Очите ѝ се затваряха. Стана и се запрепъва към ключа на лампата до вратата. Опита се да светне, но не успя. В къщата беше студено и необичайно тихо. Стигна опипом до прозореца и дръпна завесите. Пролетната светлина влезе в спалнята, достатъчно, за да се вижда.
Заклатушка се тежко по коридора. Наложително е да събуди Каролине. Краката ѝ тежаха, почти не се държеше на тях, докато се придвижваше през мрачния коридор. Беше забравила да си обуе чорапи, а подът бе студен. Стигна пипнешком покрай стената до стаята на Каролине.
— Каролине?
Гласът ѝ прозвуча тънко и вяло. И той не можеше да се събуди.
— Каролине, будна ли си?
От стаята на момиченцето не се чу отговор. Десет без четвърт? Каролине никога не беше спала толкова много. Обикновено в седем вече бе станала или поне беше будна. Най-често се дотътрузваше в леглото на родителите си, влачейки плюшеното си мече. Това всъщност бе най-хубавото време от денонощието. Да лежат притихнали сутрин заедно в леглото с Карол и не и мечето.
— Каролине?
Сесилие продължи да търси опипом пътя, очите ѝ постепенно свикваха с тъмнината. Неочаквано усети нещо мокро и лепкаво под краката си. Какво е това, за Бога? Спря и вдигна крак. После внимателно опипа пода със стъпалото си. Там имаше нещо гадно. Нали снощи бе измила и тук? Внимателно запристъпва по лепкавия под и влезе в стаята на детето. Протегна ръка към ключа на осветлението, но и тук лампата не светна.
— Каролине?
Бързо отиде да дръпне завесите. Светлина обля стаята и в същия момент Сесилие Микле се разтревожи сериозно.
— Каролине?
Не повярва на очите си. Каролине не си беше в леглото. На пода имаше кръв. Нямаше как да е будна. Беше стъпила в кръв. Значи това е сън. Все още спеше. Не биваше да пие сънотворните, но лекарят бе настоял. Сесилие Микле стоеше в малката детска стая и чакаше да се събуди. Този сън не ѝ харесваше. Каролине не беше в леглото си. Часът беше десет без петнайсет. На пода имаше кръв. Токът бе спрял. В къщата беше тъмно. Кожата на ръцете ѝ под пуловера настръхна. Искаше вече да се събуди.
Часовникът сигурно скоро ще иззвъни — помисли тя и прехапа устни.
Това е само сън.