— Кръвта на момичето ли е? — попита Миа.
— Рано е да се каже, криминалистите са на път.
— Разбра ли последните новини за Бакен?
— Татуировката на орел, да. Щура работа. Рогер и Ранди? Значи е травестит?
— Така изглежда.
— Само това ни липсваше сега. Само това.
Последното не бе насочено към нея. Мунк го промърмори на себе си през зъби и пое по „Тронхаймсвайен“ нагоре към „Дисен“. „Дисенвайен“. Редица малки, червени къщи, събудили се за ден, напълно различен от обикновените.
— Какво имаме? — попита Мунк, след като слязоха от колата.
— Андреа Линг. На шест години. Изчезнала е от стаята си. Има кръв в леглото.
Ким се почеса по главата със сериозен вид.
— Къде е бащата?
— Във всекидневната — посочи Ким. — Не е на себе си.
— Лекарят тук ли е?
Ким потвърди и показа пътя към входната врата. Успяха да стигнат само до чакълестата алея и се появи Анете. Държеше телефона си в ръка и изглеждаше угрижена.
— Имаме още едно момиче.
— Какво? — възкликна Мунк. — Още едно изчезнало момиче?
Анете кимна.
— Току-що получихме сигнал. Каролине Микле. Шестгодишна. Изчезнала е от стаята си в Скюлерю.
— По дяволите — изруга Мунк.
— Кръв? — попита Миа.
Анете кимна.
— Добре — промърмори Мунк. — Вие двете поемате Скюлерю, Ким и аз оставаме тук. Извикайте още една група криминалисти.
— Вече са на път — съобщи Анете.
Мунк погледна Миа. Не каза нищо, но тя знаеше какво си мисли.
Две за един ден?
Две едновременно?
— Ще вземем моята кола. — Анете тръгна пред Миа към червеното пежо, паркирано до бордюра.
31.
Журналистът от „Афтенпостен“ Микел Вол получи една от електронните си статии и остана относително доволен от резултата. Сега всичко ставаше толкова бързо, почти не бе имал време да прочете коректурата, преди да я публикуват. Прегледа статията няколко пъти, както бе поместена в сайта, нямаше правописни грешки, всичко изглеждаше наред, за щастие. Последно сбогом с Паулине. Предишния ден бе отразил погребението ѝ заедно с двама колеги. Бяха ги пратили там заради заглавната страница на хартиеното издание на вестника, а неговата работа бе да намери друга гледна точка. Обикновено работеха отделно, хартиеното и електронното издание, но не и по този случай. Всички правят всичко и за предпочитане преди всички останали — това бе новото мото и той установи, че конкурентите му имат същия подход.
Църквата в квартал „Скьойен“ гъмжеше от народ. По желание на семейството помолиха журналистите да изчакат навън, но не всички се съобразиха. Микел Вол видя много колеги от други вестници да се промъкват в църквата, смесвайки се с роднините, съседите и приятелите. Вярно, работеха в труден бранш, но си имаше начини. „Афтенпостен“ бе ангажирал добър екип със случая. Умни хора. Способни журналисти. Без да го обсъждат, имаха негласно споразумение да не прекаляват. Да не раздухват случая. Да не бъркат с мръсни, любопитни пръсти в дълбоки рани. Нещо, което правеха някои от конкурентите им.
Микел Вол получи предложението за нова работа преди няколко месеца. Вече наближаваше четирийсетте и бе работил в „Афтенпостен“ почти дванайсет години. Щеше да е вълнуващо да започне нова работа, разбира се, а и кой знае кога щеше да получи друго предложение, но се радваше, че отказа. Последно сбогом с Паулине. Интервюира приятелка на Паулине от детската градина и родителите ѝ. Може би беше малко на границата, но не, той сметна, че става. Беше уместно. Дълбока скръб от загубата. Снимаха плачещото момиченце с букет цветя в ръката и рисунка, която бе нарисувало за Паулине. Красиво и трогателно. В пълно съответствие с призива „Бъди внимателен“ — етичният кодекс на медиите. Или не? Микел Вол въздъхна тихо и се протегна. Не му оставаше много време за сън, откакто бяха открили момичетата. Нима губеше ценностните си ориентири? Отърси се от тази мисъл и отиде в кухнята да си вземе чаша кафе. В помещенията се чуваше жужене. Отдавна не бяха работили по подобен случай, а впрочем бяха ли някога? Сериен убиец облича момичетата като кукли и ги окачва по дървета с ученически ранички на раменете. Поклати глава и отпи глътка кафе. Изглеждаше почти нереално. Случай от САЩ или евентуално от телевизията, но не и от родната му страна. Микел Вол трудно понесе гледката на множеството, излизащо от църквата. Малкият бял ковчег. Всички мрачни лица. Скръб. Последно сбогом с Паулине. Надяваше се, че е успял да спази добрия тон. Да, беше успял. Бе се получил хубав материал.