— Какво имате? — попита Мунк.
— Каролине Микле, шестгодишна, изчезнала е от стаята си.
— Има ли следи от взлом?
— Не, ключът е бил под изтривалката.
Боже Господи. Мунк въздъхна. Под изтривалката. Как е възможно?
— Кръв?
— Следи от кръв от коридора до стаята ѝ.
— Родители?
— Сесилие и Йон-Ерик Микле. Нямаме нищо за тях. Той работи в Северно море, сега се опитваме да се свържем с него. Тя е учителка.
— Учителка ли?
— Да, но не тя е извършителката. В пълен шок е. Изпратих я в „Юлевол“. Не знаеше къде се намира. Казваше, че няма време да говори с нас. Трябвало да заведе Каролине на детска градина.
— Виж ти! — възкликна Мунк.
— Ще направим обиколка, за да проверим дали някой не е видял нещо.
— Да, тук също — каза Мунк.
— Прилагаме АЛФА 1, нали?
Тя, естествено, не видя как Мунк кимна.
— Холгер?
— Какво? Да, искам всички навън. Всички. Навсякъде. И под „всички“ разбирам „всички“. На всяко проклето шосе и на всяка проклета пътека. Ясно?
— Добре. — Миа затвори.
Холгер дръпна продължително от цигарата. Главоболието го връхлиташе с пълна сила. Вода. Трябваше да пийне малко вода. И да хапне нещо. Телефонът му пак иззвъня.
— Да? Мунк на телефона.
— Габриел Мьорк е. В неподходящ момент ли се обаждам?
— Зависи за какво се отнася — отсече Мунк.
— Помниш ли личната работа, която ме помоли да свърша?
Мунк потърка челото си с ръка.
— Задачата — продължи Габриел.
Мунк потърси в паметта си и най-после всичко си дойде на мястото. Нерешената математическа задача, която шведката бе изпратила по интернет.
— Реши ли и я?
Отново влезе вътре. Внимаваше да не стъпи върху кървавите следи и да не докосва нищо. Криминалистите не бяха приключили работата си.
— Разбрах, струва ми се, какво е, но ми трябва още.
— Още какво?
— Да поговорим за това по-късно, става ли?
Мунк излезе пред къщата и запали нова цигара. Бяха преместили уличните ограждения надолу по пътя. По-добре да държат журналистите на разстояние. Докато не настъпи промяна. Ужасяваше го мисълта как ще докладва на Микелсон. Две жертви. Няма заподозрян. А сега имаха още две изчезнали деца. В „Грьонлан“ щеше да е същински ад.
— Това е Гронфелд, мисля — обясни Габриел от другата страна.
— Какво е?
— Шифър на Гронфелд. Кодов език. Подвид на Виженер, но вместо числа се използват букви. Нужна ми е обаче още информация. Дадоха ли ти още нещо?
Мунк не успяваше да събере мислите си.
— Още нещо, не знам. Какво трябва да е?
— Букви и числа. При Гронфелд и двете страни — и подател, и получател — използват една и съща комбинация. От букви и числа. Иначе е невъзможно да се разкодира.
— За нищо не се сещам — призна Мунк, в момента, когато Ким се показа на вратата. — Ще продължим по-късно.
— Добре. — Габриел затвори.
— Открихте ли нещо? — попита Мунк.
Ким поклати глава.
— Повечето хора са на работа, ще се наложи да направим една обиколка следобед.
— Значи нищо? По дяволите, все някой трябва нещичко да е видял.
— Засега няма никакъв резултат.
— Обиколете пак — настоя Мунк.
— Но ние току-що…
— Казах: обиколете пак.
Младият полицай кимна и хлътна зад вратата.
Мунк понечи да влезе в къщата, но се обади Миа.
— Да?
Чуваше го в гласа ѝ. Бяха открили нещо.
— Жена е — съобщи му тя.
— Свидетел ли имаме?
— Един пенсионер точно отсреща. Страдал от безсъние. Гледал през прозореца, според него било около четири. Видял някой да се рови в пощенската кутия. Излязъл да провери.
— Храбър пенсионер.
— Абсолютно.
— Какво каза?
— Извикал я. Тя избягала.
— И е сигурен, че е била жена?
— Сто процента е сигурен. Бил е на няколко метра разстояние.
— Дяволска работа.
— Казах ти, нали? — напомни му Миа възбудено. — Знаех го.
— Вярно е. Пенсионерът с теб ли е сега?
— Ще дойде с нас.
— Ще се видим в отдела след десет минути.
— Добре. — Миа затвори.
Мунк стигна едва ли не тичешком до колата. Жена. Седна зад волана и потегли към огражденията. Дъждът се изливаше над сигналната светлина, когато мина покрай насъбралите се журналисти и репортери. Поне имаха нещо за лешоядите.
Жена.