Сложи синята лампа на покрива и подкара с бясна скорост към центъра.
3.
33.
Норвежкият ветеран от Афганистан Том-Ерик Сьорли седеше до прозореца на всекидневната си. На улицата пред къщата му спряха полицейските коли и започнаха да поставят преграждения. Той взе бинокъла от масата и завъртя лещите, за да фокусира полицаите. Както винаги, цял ден бе слушал полицейската станция и знаеше, че нещо се случва. Две малки момиченца бяха убити, бяха изчезнали още две и сега полицията бе решила да заварди главните пътища при изходите на града. Повторно фокусира бинокъла. Въоръжени полицаи с шлемове, автоматични пистолети „МП 5“ — познаваше оръжието, самият той многократно го бе използвал. „Хеклер и Кох“ МП 5. Въоръжените полицаи сложиха бариера и започнаха да спират колите. За късмет на шофьорите бе рано сутринта. Беше се образувала опашката от автомобили към вътрешността на града, а не на излизане от него.
Остави бинокъла и пак увеличи звука на новините. Телевизорът му винаги беше включен. И компютърът. И полицейското радио. Новини. Обичаше да ги следи. Да бъде информиран. Това за него бе начин да се чувства жив сега, когато вече не беше вътре в събитията. Лекс, кучето му, се събуди в коша и пролази до стопанина си. Седна в краката му с наклонена настрани глава и изплезен език. Немската овчарка очакваше да я изведе на разходка. Том-Ерик Сьорли погали кутрето по главата и се върна към действието на екраните. „Те Ве 2“. Репортер с микрофон в ръка пред камерата. На заден план се виждаше жилищна зона в „Скюлерю“. Полицейски заграждения. Едното момиче беше изчезнало оттам. Чу новината преди един час. Стана и сложи нашийник на немската овчарка. Поведе кученцето надолу по стълбите, навън в градината и го върза на опънатото въже. Сега не му се ходеше на разходка. Болеше го глава.
Стъмни се, а полицията още не бе махнала огражденията на главния път. Цял ден. Значи някой от министерството си бе развързал кесията. Седна да вечеря пред телевизора. На екрана се появи скица. Портрет на жена. Един свидетел я бе видял в „Скюлерю“. Успех! — помисли си Том-Ерик Сьорли. Изглеждаше съвсем обикновена. Запис от пресконференция. Жена, прокурор от полицията. Още издирваха момичетата. Изчезнали безследно. Двама следователи в автомобил. Мъж с брада и бежово палто. Момиче с дълга черна коса. И двамата с остър поглед. Мъжът с палтото направи знак на журналистите да се отстранят. Не даде изявление.
Том-Ерик Сьорли изключи звука на телевизора и стана да си напълни чашата с кафе. Чу ли нещо отвън? Имаше ли някого в градината? Намъкна чифт обувки и излезе на площадката. Овчарката не беше на въжето.
— Лекс?
Обиколи къщата, отиде в задния двор и изпадна в шок, виждайки ябълковото дърво.
Някой бе убил кучето му и го бе увесил за шията с въже за скачане.
34.
Миа Крюгер пресече улицата и тръгна нагоре по „Тьойенгата“. Извади таблетка за смучене от джоба си и се опита да не гледа заглавните страници на вестниците. Мина покрай още един павилион, където ѝ излагаха на показ живота. Все още няма следа от мистериозната жена. От първа страница гледаше фоторобот. Този на жената, която пенсионерът бе видял. Нямаше нищо лошо в рисунката. Нямаше нищо лошо в показанията на свидетеля. Проблемът бе, че можеше да е всеки. Деветстотин обаждания само през първия ден. Хората сочеха съседката, колегата, племенницата си, жена, която бяха видели на опашката за ферибота. Полицейските линии прегряха, наложи се да ги затворят, да си починат. Според слуховете някои чакали по два часа, за да се свържат. Някой виждал ли е Каролине и Андреа? Нова заглавна страница, снимки на момичетата, големи, раздути, сякаш, за да ѝ се подиграят. Не можеш да си вършиш работата. Отговорността е твоя. Ако момичетата умрат, ти ще си виновна.
Защо, за Бога, изведнъж се бе появила тази кръв? Миа Крюгер не разбираше. Не се връзваше. Изследваха кръвта, не беше на момичетата. Дори не беше човешка кръв. Беше на свиня. Извършителката им се подиграваше, това правеше. Или извършителят. Миа Крюгер изобщо вече не беше сигурна. Нещо не се връзваше. С жената в „Скюлерю“. С фоторобота. Имаше чувството, че е само игра. Виж колко ми е лесно. Правя абсолютно всичко, което поискам.
Аз печеля. Вие губите.
Миа се сгуши в якето си и отново пресече улицата. Нямаха нищо за белия ситроен. От списъка с евентуални заподозрени не бе излязло нищо. Лудвиг и Къри бяха свършили страхотна работа със случая от Хьонефос, единият кабинет на „Марибуесгата“ беше покрит от горе до долу със снимки и бележки, но все още не бяха открили нищо. Все пак ставаше въпрос за осемстотин и шейсет служители. Почти деветстотин човека работеха в болницата. Да не говорим за всички със свободен достъп — пациенти, посетители, роднини. Хиляди хора. Видеонаблюдението също не бе хванало нищо. На времето нямаше камери в родилното отделение, само на изхода. Самата Миа помнеше, че преглежда записите с часове, без успех. Нищо. Кашони с разпити и обяснения. Лекари, сестри, пациенти, физиотерапевти, санитари, роднини, служители на регистратурата, персонал по поддръжка на чистотата. Тя лично разговаря с почти сто човека. Всички бяха еднакво отчаяни. Как бе възможно това? Как така някой ще влезе в родилното отделение и ще излезе оттам с бебе, без да го забележат. Миа помнеше в какъв възторг изпаднаха полицейските началници, когато младият швед се самоуби и така „направи самопризнание“. Бързо прекратиха разследването. Заметоха го под килима. Срам за службата. Техен дълг бе да продължат.