— Здравей, Малин!
— Здравей, Ева!
— Как си?
— Много добре. А ти?
— Нощта беше дълга. На Хелен Улсен пак ѝ прилоша. Наложи се да повикам линейка.
— Уф, надявам се да е по-добре.
— Всичко беше наред. Днес се връща.
— Чудесно. Това е чудесно. Как е кучето ти?
— По-добре. Оказа се не толкова сериозно, колкото мислехме.
— Какво е това?
Жената с едно синьо и едно кафяво око видя обява над кафеварката.
Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“ празнува десетгодишнина!
— О, да, ще бъде забавно. Ще имаме голямо тържество в петък.
— О, Боже, колко хубаво!
— Да. Ще дойдеш ли?
— Да, разбира се. Разбира се, че ще дойда.
Всички сте болни. Това не е действителността.
— Някои от момичетата предложиха да загреем преди това. Ще се включиш ли?
— Естествено. Боже, колко хубаво! Да донеса ли нещо?
— Попитай Биргите. Тя го организира.
— Добре, ще я попитам.
— Нямам търпение.
— Аз също.
— Добре тогава, лека смяна!
— Благодаря. Лек път към къщи! Поздрави на мъжа ти!
Жената с едно синьо и едно кафяво око си сипа чаша кафе, седна и се престори, че чете вестника.
36.
Миа Крюгер седеше със слънчеви очила на най-горния етаж в хотела, където сервираха закуската. Главата я болеше изключително силно и не си спомняше как е завършила предишната вечер. Подкрепяше Сюсане, но на път към къщи двете успяха да влязат в още един бар. Къде бяха ходили? Миа погълна чаша портокалов сок и се насили да преглътне няколко хапки бекон. Постъпи детински и малко съжаляваше, а сега ѝ беше зле. Дали се бе обадила на Холгер, докато беше пияна?
Нещо дълбоко в нея ѝ нашепваше, че е искала непременно да му разкаже какво е открила, че не е могла да чака. Все едно. Сюсане излезе от тоалетната и стигна до масата почти лазешком. Едва изтрезняла, изглеждаше по-зле и от Миа.
— Трябва да престанем с това — въздъхна Сюсане, сякаш прочела мислите на Миа.
Отпусна се на стола и си хвана главата.
— Абсолютно — кимна Миа. — Лоша компания.
— Аз ли съм лоша компания? — стъписа се Сюсане.
— Не, не, нямах това предвид. Движим се в лоша компания, не е по наша вина — усмихна се Миа.
— Актьори. Проклети себични маймуни. На кого всъщност му пука за тях? Шайка кръвосмесители — спят един с друг и говорят един за друг и си въобразяват, че хората се интересуват кой каква роля е получил и какво си мисли той за това, какво си мисли тя за това, какво си мисли той за това, че режисьорът спи с някоя друга, а не с нея.
— Излей си мъката — подсмихна се Миа иззад слънчевите си очила.
— Да, дявол да го вземе. Виж ме! Още съм като гимназистка.
Вчера Миа стигна толкова близо до нещо, почти му намери решението. Сега искаше единствено да се затвори в хотелската стая и да се вглъби пак в материалите от следствието. Там се чувстваше най-добре. Потънала дълбоко в мислите си. В случая. Там си беше у дома. Беше ѝ хубаво да се намира там.
— Мамка му, имаме костюми и маски днес в дванайсет. Съвсем бях забравила — стресна се Сюсане.
— Костюми и маски ли?
— Първа репетиция с костюми, реквизит и всичко останало.
Миа си погледна часовника.
— Ще стигнеш навреме. Едва десет и половина е.
— Защо беше написала първата реплика от „Хамлет“ на онези листове снощи?
— Работа — отсече Миа. — Не мога да ти кажа.
— Разбирам — кимна Сюсане. — Само ми се стори малко странно.
— Сигурно е така — отвърна Миа.
— За изчезналите момичета ли става въпрос?
— Нищо не мога да издам, Сюсане.
— Казах на един човек в театъра, че те познавам. Глупаво ли постъпих?
— Не, няма нищо. Защо?
— В ансамбъла ни има едно момиче, Перниле Линг. Играе Офелия. Тя е леля на едното издирвано момиченце. Беше съсипана.
— Така ли? — изненада се Миа.
— Да, Андреа. Нали знаеш?
— За това не мога да кажа нищо, Сюсане.
— Да, разбира се. Просто ми изглеждаше странно.
— В какъв смисъл?
— Ами момиченцето изчезна непосредствено преди да поставим пиесата, а ти беше написала първата реплика в твоите бележки. Помислих си, че е възможно да има връзка.