— Възможно е.
— Правим каквото ни е по силите.
— Да, обясних им го, но не става въпрос за това.
— Какъв е проблемът? — попита Мунк.
Започваше да губи търпение. Имаше по-важна работа.
— Става дума за Миа. — Микелсон се взря в Мунк.
— Какво за Миа?
— Ами… — Микелсон отново си свали очилата. — Според тях тя представлява риск. Помолиха ме да я отстраня от случая.
— Да я отстраниш от случая? Идиот ли си? Тъкмо я доведохме. Тя отказваше, а ние я убедихме. Защото сме проклети егоисти. А сега — да я отстраним. И дума да не става.
— Добре, Мунк. Не исках да кажа това.
— А какво искаше да кажеш?
Микелсон си свали очилата за пореден път.
— Исках да кажа… — Микелсон си сложи очилата.
Бръчките на челото му бяха станали още по-дълбоки.
— Ами, тя напълно ли е… здрава?
— Не разполагам с време за глупости — въздъхна Мунк и се изправи. — Две момичета са някъде в плен, а Министерството на правосъдието дава нареждания със задника си. Нямаме ли си друго занимание?
— Внимавай какво говориш, Мунк, на служба си.
— О, млъквай, Микелсон. Службата? Ти сериозно ли? Службата? Репутацията на службата? Това ли ни интересува сега? За това ли мисли Министерството? Какво ще каже Министерството за случаите, когато сме се представяли адски добре благодарение на Миа? Руският дипломат, който обичаше да убива проститутки? Благодарение на кого се представихме добре тогава? Нима благодарение на теб? Ти там ли беше? Двамата пенсионери, ограбени и убити в собствения им дом в полите на Колсос? Благодарение на теб ли разрешихме този случай? Какво каза Министерството тогава?
Мунк се запъти към вратата.
— Напълно съм наясно какво е направила Миа за нас — подчерта Микелсон. — Народът ѝ е благодарен — това ли искаш да чуеш? Благодаря. Норвегия ѝ благодари. Но нали времената се променят? Ами Бьорн Дели и Вегар Юлванг? Фантастични ски-бегачи. Безброй златни медали. Но това е минало, нали? Днес няма да ги пуснем на състезание, разбираш ли какво ти казвам?
— Божичко — въздъхна Мунк. — Не, изобщо не разбирам какво ми казваш. Какво общо имат, по дяволите, някакви ски-бегачи. Ума ли си изгуби? Сега говорим за смърт, Микелсон, не за възрастни мъже в клинове, на дъски, които се напъват да стигнат първи на финала. Смърт, Микелсон. Две шестгодишни момиченца. Схващаш ли?
Мунк хвана дръжката на вратата. Беше бесен.
— Добре, добре — опита се да го успокои Микелсон. — Не исках да кажа това. Да остане временно, но приключим ли със случая, си тръгва. Разбираш ли, Мунк? Така или иначе с нея е свършено. Нищо не мога да направя. И…
Микелсон отвори едно чекмедже и извади визитна картичка.
— … трябва да се отчете при него.
— Психиатър?
Микелсон кимна.
— Изискване от Министерството.
— Дявол да те вземе, Микелсон. Защо не го каза, преди да я взема от острова?
Микелсон разпери ръце.
— Политици.
— По-скоро — тъпаци!
Той остави визитната картичка на бюрото на Микелсон.
— Няма да ходи на никакъв психолог.
— Психиатър.
— О, затваряй си устата. Все тая. Тя си има работа. Аз поемам отговорност, казах ти.
— Не ти решаваш — сряза го Микелсон.
Директорът на полицията отвори лаптопа си и кликна върху един звуков файл. Мунк веднага позна гласовете. Беше телефонният разговор между него и Миа от предишната нощ.
— Мунк на телефона.
— Холгер. Холгер, мили Холгер.
— Ти ли си, Миа? Колко е часът?
— Не е наистина. Само игра е. Рогер Бакен е имал едно синьо и едно кафяво око. Влизаме тук, Сюсане. Да, само си легни. Ще ти помогна да се съблечеш. Чуваш ли какво казвам, Холгер?
Носовият глас на Миа. Мунк въздъхна, когато Микелсон спря записа.
— Има ли нужда да слушаме още? — попита шефът му.
— Беше пияна, ясно?
— Какво според теб ще си помислят хората, ако вестниците се докопат до това?
Микелсон се облегна на стола си.
— Хубаво — отстъпи Мунк. — Ще отиде на психиатър. Доволен ли си? Свършихме ли сега?
— Свършихме — заключи Микелсон.
Мунк взе визитната картичка от бюрото и безмълвно излезе от офиса.
38.
Миа стоеше на тротоара пред хотела и се чудеше защо се съгласи да отиде с Мунк в старческия дом „Хьовиквайен“. След закуската със Сюсане веднага пак си беше легнала. С известни угризения, разбира се, но бе неописуемо изтощена; лекарствата, които сама си предписваше на остров Хитра, още тежаха на тялото ѝ. А и тя работеше през цялото време, главата ѝ никога не бездействаше, независимо дали лежи под завивките, дали се вози в кола, или е в офиса, постоянно беше на работа. Мислите ѝ никога не я оставяха на мира. За момент си представи, че е на своя остров. При изгрева и морето. Нуждаеше се от повече сън. Стана прекалено късно. Защо сам не говори с майка си? Извади една таблетка за смучене от джоба си. Чудеше се дали да му се обади, да си измисли извинение, но беше прекалено късно. До бордюра спря познатото ѝ ауди, тя тихо изруга и се настани в купето. Холгер не изглеждаше особено приветлив, но Миа нямаше желание да го разпитва.