— Налага се да си вземеш още един телефон — подхвана Мунк.
— Защо? — Тя извади нова таблетка от джоба си.
— Снощи ми се обади.
— По дяволите, знаех си.
— Пияна ли беше?
— Срещнах стара приятелка от Осгорщран.
— Разбирам. Не помниш ли, че ни подслушват?
Миа не отговори. Опитваше се да си припомни какво беше казала, но не успяваше. Все едно.
— И така, какво откри? — попита Мунк.
— Рогер Бакен е имал приятелка. Излизал е с нея, когато е бил Ранди.
— Познаваме ли я?
Миа поклати глава.
— Не, но има разноцветни очи.
— Разноцветни? — учуди се Мунк. — Възможно ли е?
— Да, едно синьо и едно кафяво. Сигурно вродено заболяване.
— От това следва ли нещо?
— Трябва да опитаме всичко, не мислиш ли?
— Абсолютно.
Мунк отвори прозореца и запали цигара. Миа нямаше желание да диша цигарен дим в автомобила, особено в днешното си състояние, но си замълча. Мунк изглеждаше изтощен. Прекомерно.
— Още нещо?
— Да — каза тя. — Габриел успя да възстанови един номер от телефона на Бакен.
— Чух — кимна Мунк. — Вероника Баке. Починала през 2010 г.
— Открихте ли нещо за нея.
— Не много. Последният ѝ адрес е бил във Вика, където е живяла заедно с правнука си, някой си Бенямин Баке, актьор. Чувал ли си за него?
— Играе в Националния театър. Звезда е — според списание „Се-о-хьор“.
Миа се замисли. Днес мисълта ѝ течеше мудно. Мозъкът ѝ беше същинска каша. Реши да не пие повече. Не и преди да разрешат случая. Ако изобщо го разрешат. Чувстваше се уморена. За момент изпита раздразнение, задето бе позволила на Сюсане да я разсее. Трябваше да се задълбочи за по-дълго в материята. Беше на прав път. Там имаше нещо, ала не бе успяла да го улови съвсем.
— Някой е разполагал с телефона ѝ в продължение на две години. Плащал е всички сметки, затова абонаментът не е бил прекъснат. Нали? — попита Миа.
— Да, няма друг начин — промърмори Мунк.
— Какво мислиш тогава? Правнукът, който е имал достъп до сметките? Онзи актьор?
— Напълно възможно е. Опитах да се свържа с него днес, но отиваше на репетиция. Наложително е да говорим с него възможно най-скоро.
— Какво става с рака на белия дроб? — заяде се Миа и отвори прозореца от своята страна.
— Не се и опитвай — изръмжа Мунк. — Аз не пия, не…
— … не докосваш кафе, следователно имаш право, по дяволите, на една цигара. Наясно съм — подсмихна се тя.
— Има ли причина да си в толкова добро настроение?
— Не — отвърна Миа. — Мисля, че открих нещо. Може би.
— Какво?
Мунк излезе от „Драменсвайен“ и свърна по „Хьовиквайен“.
— Символиката… — продължи Миа.
— Е?
— Не ти ли се струва малко противоречива?
— Възможно е. Това е твоята област.
— Не, сериозно, Холгер. Така смятам.
— Разбирам, но съм безсилен да следвам всички криволичения на мисълта ти. Ще ми се завие свят.
Последните думи той промърмори, докато паркираше пред дома за възрастни хора „Хьовиквайен“.
— Пристигнахме — въздъхна и изключи двигателя.
„Ако беше вярващ, положително щеше да се прекръсти“ — помисли си Миа. Холгер Мунк очевидно не изгаряше от желание да проведе този разговор.
— Всичко е наред — успокои го тя. — Отпусни се.
— Имам нужда от още една цигара — оплака се той и излезе от колата.
Миа го последва и си свали слънчевите очила. Почувства се в малко по-добра форма. А и тук, в Хьовик, беше чудесно. Радваше се, че все пак дойде.
— Изпитай ме — подкани я Мунк и запали цигара.
— Сега ли?
— Да, защо не? Покажи ми какво има в главата ти.
— Окей — съгласи се Миа и седна върху капака на двигателя. — Кой беше първият знак, който ни даде извършителят?
— Не издирваме ли жена?
— Остави сега това. Кой беше първият знак?
Мунк сви рамене.
— Роклите?
— Не.
— Чантите?
— Не.
— Евангелие на Марко 10:18, „оставете децата да дохождат при Мене“?