— Н-не може да казвате това — включи се Силе.
— Ама тук има и момичета?! Колко хубаво! Коя сте вие?
— С-с-силе Улсен — заекна момичето, очевидно завладяно от сериозността на обстановката.
— Вие какво мислите за всичко това, Силе Улсен — попита гласът.
— За какво?
Гласът се засмя.
— Жена? Вярвате ли в това?
— Да — изрече Силе предпазливо.
Гласът пак се засмя.
— Толкова сте наивни. Толкова е просто. Прекалено просто. Направо се отегчавам. Скучно ми е. Отегчавате ме, очаквах поне малко съпротива. Хайде, Микел, и ти ли? Вярваше ли на това?
— Да — отговори Микел след кратък размисъл.
— О, хайде де. Няма ли по-добри от мен? Жена? Някакъв пенсионер видял жена? Ами ако е бил травестит? Някой замислял ли се е за това? Или бездомник? Ерик, ти разбираш от бездомници. Какво не би направил един бездомник за две хиляди крони? Да облече яке с качулка и да се покаже на някоя улица в „Скюлерю“ посред нощ, да се поразходи дори? Мислиш ли? Ти би ли се съгласил, Ерик, ако беше бездомник?
— Не си жена. Това ли казваш? — попита тихо Ерик.
— Боже Господи, по-тъпи сте, отколкото мислех — констатира гласът студено. — Впрочем не ви възлагах големи надежди. Все едно. Окей, така ще направим. Имате една минута да изберете едно от имената. Андреа или Каролине. Която посочите, ще умре довечера. Другата ще остане жива. Ще се прибере вкъщи до двайсет и четири часа. Ако не изберете име, и двете ще умрат. За мен няма никакво значение. Едната умира. Другата остава жива. Вие решавате. Ясни ли са правилата?
— Ама не можете просто… — прекъсна го Грунг.
— Ще се обадя след една минута. Успех!
— Н-н-не — заекна Силе.
— Тик-так — изтананика гласът и затвори.
41.
Лукас бе в рая. Поне така се чувстваше. От много дни очакваше третата разходка до къщата в гората. Lux Domus, Домът на светлината, или, както самият пастор Симон обичаше да я нарича, Porta Caeli, небесни двери. Има ли нещо по-красиво? Porta Caeli. Небесните двери. Цял ден тялото му беше схванато и сега, когато най-сетне стигнаха, когато се намираха толкова близо до небето, едва го свърташе на едно място, но се насилваше да седи мирно на дървен стол до прозореца, докато пасторът проповядваше на децата.
Пасторът бе получил знак от Бог да построи това място. Новият Ковчег. Този път не за животни, а за избраниците. За посветените. Дом на светлината. Небесни двери. Когато дойде Страшният съд, щяха да възкръснат. Никой друг. Само те. Четирийсет души, не повече. По света има и други ковчези, Бог бе разказал на пастора за тях, но не им бе дадено да узнаят къде са. Само, че ги има, но това бе достатъчно — щяха да се срещнат с останалите избраници на небето, когато му дойде времето. На небето. В Божието царство. Където текат синьо-зелени студени реки и всичко е изградено от злато върху килим от тебеширенобели облаци. Вечност. Избраници. Завинаги.
Лукас затвори очи и се остави гласът на пастора да го изпълни. Гласът на Бога — това бе той. Децата бяха най-важни — Бог го бе казал, чистите деца, важно беше да са чисти, деца, пречистени и готови, отворени за небето, както в утробата на майка си. Не омърсени след годините, прекарани на земята, ами чисти; трябва да бъдат пречистени. Дори ако за това се изисква огън. Адски пламъци. Пасторът говореше с мек и спокоен глас, решително, като дясната ръка на Бог — отвън корав, а отвътре мек. Сега в главата на Лукас потекоха реки. Студени, чисти реки се лееха през зелени гори над белите ниви пред златните къщи.
— Деца мои, искам да се явя пред вас, за да поведа хората от мрака към светлината — нареждаше спокойно пасторът. — Ще ви открия истинността на ада, та да повярвате и да се върнете от пътищата на злото, по които сте поели, преди да е станало твърде късно. Аз, вашият Господ, Исус Христос, ще отделя душите ви от телата и ще ги пратя в ада. Ще ви даря с видения за небето и с множество откровения.
Пасторът замълча за момент и зарея поглед в множеството. Обичаше да го прави. Да гледа всички в очите. Беше важно. Всички да видят, че от неговите очи гледат очите на Бог. Лукас също отвори очи и се усмихна. Домът му щеше да бъде до този на пастора. Сам Бог го бе казал. Нямаше много деца, само осем. Пасторът ги беше подбрал, и осемте. Пет момичета и три момчета, всички почти неопетнени — бяха достатъчни няколко проповеди с дружелюбния глас на пастора и щяха да бъдат готови.
Лукас се огледа, за да види онази, специалната, онази, която се казваше Ракел. Децата си приличаха много, това бе и смисълът — всички сме равни пред Бог. И най-накрая я намери. Сини очи и множество лунички. Имаха малко проблеми с нея. Лукас не разбираше защо пасторът вдига толкова шум заради това момиченце. С какво тя бе толкова специална? Ако иска да избяга от Дома на светлината и да прекара живота си в ада, да заповяда. В паството има достатъчно добри кандидати.