Не го бе казвал гласно, разбира се. Пасторът винаги знаеше какво прави. Как впрочем бе стигнал до тази мисъл? Поклати глава, за да се отърси от собствената си глупост и пак затвори очи. Гласът на пастора отново потече в него. Стисна здраво устни, както винаги, за да не му се изплъзне някой приглушен стон.
— Една вечер, докато се молех, ме споходи Господ Исус Христос — продължи пасторът. — От няколко дни бях потънал в молитва в Духа и изведнъж усетих, че Бог идва в мен. Мощта и великолепието му изпълниха цялата къща. Сияйна светлина озари стаята и ме обзе прекрасно чувство на пълнота. Светлината струеше на вълни, те преливаха една в друга и се зараждаха една от друга. Гледката бе изключителна. И тогава Господ ме заговори. Каза: „Аз съм Исус Христос, твоят Господ, и искам да те даря с откровение, за да подготвя светците за моето Второ пришествие и за да въздам справедливост на мнозина. Силите на мрака са истински, а Моят съд е правдив. Дете Мое, ще те заведа в ада чрез Духа Си и ще ти покажа много неща, които желая светът да узнае. Ще ти се явявам много пъти. Ще изведа духа ти от тялото и наистина ще те заведа в ада.“ „Господи мой — извиках аз — какво да направя?“ Цялото ми същество искаше да крещи от благодарност за присъствието на Исус. Това бе най-красивата, най-омиротворяващата, най-радостната, най-силната любов, която някога съм изпитвал. От мен започнаха да се сипят славословия към Бога. Веднага пожелах да му дам целия си живот, за да го използва да избави други хора от греха им. По Духа му познах, че Този, Който бе при мен, в стаята, наистина е Исус, Божият син. „Виж, дете мое — каза Исус — ще те заведа чрез Духа си в ада и ще бъдеш в състояние да го опишеш, за да изведеш заблудените от мрака в светлината на Христовото евангелие!“ Душата ми незабавно напусна тялото. Така с Исус се понесохме нагоре, излязохме от къщата и се отправихме към небето.
Пасторът стана и прикани децата да направят същото. Те се подредиха в кръг по средата на помещението. Пасторът кимна на Лукас да застане до тях. Доволен, Лукас стана от стола и хвана две деца за ръцете.
— Да се помолим — призова пасторът и сведе глава.
Скоро цялата стаичка се изпълни с шепнещи гласове.
— Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството и силата, и славата вовеки веков. Амин.
— Амин — повтори Лукас. Не можа да се въздържи.
Porta Caeli, небесни двери. И ето че бяха тук. Сега трябваше само да се подготвят за деня, който щеше да настъпи.
Пасторът отвори вратата и пусна децата. С изключение на Ракел. Винаги искаше да говори допълнително с Ракел. Да не би тя да беше заблудената овца в стадото? Разбира се. Овцата и стадото. Лукас пак изпита угризения на съвестта заради съмненията си относно решението на пастора.
— Добре е Ракел да остане за малко насаме с Бог и с мен — каза пасторът и му даде знак да излезе от стаята.
Лукас кимна и с усмивка се подчини.
— А ти ще пазиш никой да не ни безпокои, нали?
— Разбира се — поклони се Лукас.
Затвори внимателно вратата след себе си. Навън започна да се смрачава, виждаха се звезди на небето. Усмихна се широко и пак усети как топлината се стича по жилите му. Там щяха да отидат. На небето. Нямаше търпение. Радостта му бе тъй голяма, че… дори не можеше да опише колко голяма бе радостта му. Непрестанно, силно, прекрасно чувство пълзеше по тялото му — от корените на косата до върха на пръстите му и надолу — чак до пръстите на краката. Синьо-зелени реки и къщи от злато. Възможно ли е? Възможно ли е това блаженство? Лукас скръсти ръце на гърдите си, усмихна се до уши и си затананика новия, току-що научен псалм.
42.
Без съмнение това бе най-дългата минута в живота на Микел Вол. И най-кратката. Най-кратката и най-дългата минута. Сякаш времето спря. И същевременно изтичаше през пръстите му. Времето придоби ново значение. Времето нямаше никакъв смисъл. Първите пет секунди пропиляха да се споглеждат. Микел погледна зяпналата Силе, очите ѝ бяха ококорени все едно е видяла НЛО. Силе гледаше отчаяно Грунг, младото попълнение на групата търсеше утеха при един от по-старите ѝ членове, но редакторът, обикновено изключително находчив, не можеше да ѝ помогне — той поглеждаше ту телефона на масата, ту Микел Вол, който пък бе отправил поглед към Ерик Рьонинг.