Загледа се във фаса.
— Ако е добре планирано, ни е нужен късмет, знаеш — тихо се обади Миа.
— Изглежда много добре планирано, нали? — въздъхна той.
— Да, за съжаление — потвърди тя. — В продължение на много години, доколкото ни е известно.
— Наясно сме какво означава това — напомни Мунк. — Момичетата няма да оживеят, не ги ли открием скоро.
Миа мълчеше. Седеше, загледана в улицата под тях. Понякога завиждаше на живота долу. Обикновени хора стопанисват магазини или купуват обувки на децата си. На тях не им се налага да се занимават с такива неща. Извади още една таблетка от джоба си и придоби смелост.
— Трябва да ти кажа нещо — обърна се тя към Мунк.
— Кажи — подкани я той.
Миа се замисли за момент, опита се да намери точните думи.
— Какво има? — полюбопитства Мунк.
— Мисля, че ти си замесен.
— Как така замесен?
— И ти си включен в плана според мен.
— За какво, по дяволите, говориш, Миа?
Леко притеснен, Габриел Мьорк подаде глава навън и ги прекъсна.
— Извинявам се, че ви безпокоя, но…
— Какво искаш? — изръмжа Мунк.
— Не, само, Миа, намерих… знаеш, информацията, която ми поиска днес. Какво да направя с нея?
— Дай всички имена на Ким и на Лудвиг, нека да ги съпоставят със случая от Хьонефос. Имам чувството, че оттам ще изскочи нещо.
— Веднага. — Младежът бързо затвори вратата, без да поглежда към Мунк.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че съм замесен в плана? — попита Мунк.
— Така ми се струва — отвърна Миа. — Отнася се до теб.
— До мен?
— Така мисля — повтори тя.
Още веднъж ги прекъснаха — този път нетърпеливата Анете Голи, която дори не си направи труда да почука.
— Налага се да дойдеш — обърна се тя към Мунк.
— Какво има?
— Имаме пробив. Току-що ми се обади адвокат…
Погледна към самозалепващото се листче в ръката ѝ.
— … Ливол. Представлява „Афтенпостен“. Имали са контакт с извършителя.
— Дявол да го вземе! — изруга Мунк.
Стана и си изгаси цигарата.
— Кога?
— Няколкократно, доколкото разбрах. От няколко дни насам. Последно днес преди обед.
— И се свързват с нас чак сега? — разгневи се Мунк. — Сега? Проклети идиоти!
— Очевидно им е трябвало време да се допитат до един-двама адвокати.
— Дяволски изчадия! Къде са?
— В „Постиробиге“. Чакат ни. Колата ми е долу.
Мунк се обърна към Миа:
— Идваш ли с нас?
Миа поклати глава.
— Имам среща с Бенямин Баке.
— Да, разбира се.
Той я изгледа странно.
— Ще обсъдим въпроса по-късно — каза бързо. — Изобщо не разбирам за какво говориш.
— Да се срещнем после в „Юстисен“ — предложи Миа.
— Добре — отвърна Мунк и последва Анете, подтичвайки, към офиса.
44.
Бенямин Баке седеше на стъпалата пред Националния театър, когато Миа се приближи. Изглеждаше неспокоен — погледна си часовника, написа нещо на телефона си, запали цигара, барабанеше с пръсти по бедрото си, озърташе се, сякаш се страхуваше да не го види някой. „Това не е най-доброто място за сядане, ако не искаш да те забележат“, помисли си Миа и спря за момент зад статуята на Хенрик Ибсен, за да понаблюдава Баке.
Беше го виждала някъде и преди, но мина време, преди нещата да си дойдат на мястото. Не в „Се-о-Хьор“, беше очевидно — не го четеше, дори при зъболекаря не разлистваше такива списания. Не че възразяваше против тях, просто съдържанието им не я интересуваше. Няколко пъти я търсиха, когато положението ѝ бе най-тежко, но тя, разбира се, отказа. Истинската история на Миа Крюгер. Журналистът, който ѝ се обади, използва подобна формулировка. А това изобщо журналисти ли бяха? По какво се определяха? Журналист ли си, ако пишеш за цици и къде хората са прекарали Великден? Нормално беше да има някакви правила. Така или иначе учтиво отклони предложението им — чудно пътешествие на юг за теб и приятеля ти, срещаш ли се с някого в момента? Миа се засмя наум и отхапа от ябълката, купена от павилион „Нарвесен“ по-нагоре по улицата. Пътешествие на юг. Не думай! Това ли бе най-доброто, което бяха успели да измислят? Това ли бе примамката им? Значи да им разкаже за личния си живот срещу пътешествие на юг?
Бенямин Баке седеше с цигара в устата и примижваше с едното око, докато пишеше на телефона си. После го прибра в джоба си, повъртя цигарата между пръстите, пак си побарабани по бедрото и отново извади телефона, за да напише още нещо. Изведнъж споменът връхлетя Миа. Чувства на прибоя. Оттам го познаваше. Беше го гледала в един филм. Играеше следовател. Трябваше да се превъплъти в нея или по-скоро не в нея, а в Ким или Къри — мъж следовател, но не началникът, а един от служителите. Изглежда, се чувстваше неудобно в ролята. Миа дояде ябълката, хвърли огризката в близкото кошче за боклук и се запъти към стъпалата.