Миа извади бележка от джоба на якето си и я плъзна по бялата покривка.
— Това ли е номерът на нейния мобилен телефон?
Бенямин погледна бележката и придоби още по-объркан вид, ако това бе възможно.
— Сега изобщо не разбирам какво искаш да кажеш.
— Този номер неин ли беше?
— Прабаба нямаше мобилен телефон — уточни актьорът. — Тя мразеше мобилните телефони, а и за какво щеше да ѝ послужи, всички в дома си имаха собствен телефон?
Миа взе бележката и я прибра в джоба си.
— Благодаря. — Тя стана. — Това е всичко, което исках да разбера. Благодаря, че ми отдели време.
— Това ли беше всичко? — Бенямин Баке изглеждаше едва ли не разочарован.
— Да. Впрочем само още едно нещо. — Миа пак седна. — Кой е наследник на прабаба ти?
— Баща ми — отговори той.
— Чувал ли си, как да се изразя, дали не е дарила част от наследството на някаква религиозна общност?
Бенямин Баке притихна. Пъхна клечка за зъби в устата си и се загледа през прозореца.
— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос? — попита той накрая.
— Не си длъжен, разбира се. — Миа го потупа по ръката. — Просто в момента разследвам много важен случай и името ѝ изникна и… не е редно да го издавам, Бенямин, но…
Приведе се по-близо до него.
— Толкова сме близо до разплитането на случая и ако ми помогнеш, навярно ще успея да го разреша още тази вечер.
— Важен случай? — прошепна Бенямин и също се приведе леко.
Миа кимна и сложи пръст върху устните си. Той отвърна също с кимване. После пак се изправи и с актьорска умелост се престори на безразличен.
— Ще си остане между нас, нали? — каза, като се огледа.
— Непременно — прошепна Миа.
Бенямин се прокашля.
— Баща ми е много горд човек, така че ако това се разчуе…
— Ще си остане между теб и мен — смигна Миа.
— Сключихме споразумение — изстреля бързо той.
— Какво споразумение?
— Беше променила завещанието точно преди да умре.
— Колко щеше да отиде за сектата?
— Всичко. — Бенямин се прокашля.
— Но успяхте да го предотвратите.
Той кимна.
— Баща ми ги издири. Заплаши ги с процес. Предложи им известна сума. И така стана.
— Колко голяма сума?
— Доста голяма — измърмори Бенямин.
Миа се вгледа в младия актьор. Изглеждаше искрен и невинен, но все пак беше актьор, нали? Имал е достъп до телефона на Вероника Баке и нима не бе казал току-що, че репетира „Хамлет“?
Who’s there?
Тя обмисли за момент дали да не го отведе със себе си в участъка за допълнителен разпит, но прецени, че е по-добре да разположи патрул да го следи. По този начин бързо щяха да разберат дали Бенямин Баке е такъв, за какъвто се представя.
— Много благодаря. — Миа му стисна ръката. — Много ми помогна.
Стана и закопча ципа на коженото си яке.
— Това ли беше всичко? Няма ли да хапнеш нещо?
— Не, но благодаря. Ще се видим, Бенямин.
— Непременно, Миа. Непременно.
Тя нахлузи шапката си и излезе от кафенето на театъра с усмивка на уста.
45.
Тобиас Ивершен пълзеше към билото на малкото възвишение, снишавайки се възможно най-много. От тази височина стопанството в гората се виждаше добре. Разпъна палатката си зад дърветата, където никой не можеше да го види, и пренощува там. Всъщност възнамеряваше да се прибере, но сега, след като срещна момичето със сивата рокля, трябваше да остане. Ракел. Така се казваше. Написала му беше бележка, молеше го да ѝ помогне. Затова бе по-важно да остане в гората, отколкото да се върне в мрачната къща, където никой не се усмихва. Тобиас беше само на тринайсет години, но се чувстваше много по-голям. От дълго време беше много по-голям. Преживял бе неща, с каквито не е редно децата да се сблъскват, но точно в този момент това нямаше значение, тук той сам си беше господар.
Тобиас се придвижи до самото било и седна с бинокъла пред очите си. Не знаеше колко е часът, но не беше много късно, защото още цареше сумрак. Сега съзря много по-ясно нещата, които снощи бе видял смътно. Несъмнено в стопанството изпълняваха различни строителни планове. Навсякъде се виждаха строителни материали, различни по големина дъски, торби, вероятно пълни с цимент, защото имаше и бетонобъркачка, и малък трактор, и даже малък багер. Общо постройките в стопанството бяха седем, всички бели: главна сграда, малка църква с кръст на покрива, две стъклени постройки, най-вероятно оранжерии, и освен тях три по-малки сгради и една барачка. Предишната вечер Тобиас бе останал да лежи на едно място, докато не се стъмни съвсем и вече не се виждаше нищо през бинокъла. Направи малка скица на района, където отбеляза разположението на всички постройки, на нивата, на купчините пясък, на най-големите камари дъски и на портата. Високата ограда, през която си бяха подавали бележките, опасваше целия район и доколкото успяваше да види, входът бе само един. Портата. Не знаеше дали е залостена, или не, но беше затворена — това поне се виждаше. Снощи един мъж я отвори. Пристигна кола, непосредствено преди да мръкне. Голяма черна кола, или „Ленд роувър“, или „Хонда“ CR-V. Тобиас не разбираше много от коли. Не го интересуваха толкова, предпочиташе мотопеди и мотоциклети, най-вече онези с гуми за мотокрос, които да караш на всякакъв терен, но и от тях не разбираше особено.