Ела, Миа, ела.
Пак написа имената отгоре на листа. Паулине. Юхане. Каролине. Андреа. Шестгодишни. Започват училище през есента. Марко 10:14. Оставете децата да дохождат при Мене. Пътувам сама. Въже за скачане. По дърветата. Гората. Чисти дрехи. Спретнати телца. Шекспир. „Хамлет“. Училищни принадлежности. Ето, че потръгваше. Рине ЮВ. „Хьонефос“. Момиченцето не е открито. Пътувам сама.
Ела, Паулине, ела.
Ела, Юхане, ела.
Ела, Каролине, ела.
Ела, Андреа, ела.
Сервитьорката, изведнъж оказала се до нея, рязко изтръгна Миа от мислите ѝ. По дяволите. Почти бе стигнала. Там, където трябваше да бъде. Там, където отдавна не бе прониквала.
— Желаете ли още нещо?
— Да, една бира — измърмори Миа раздразнена. — И „Рацепуц“. Два пъти „Рацепуц“.
Налагаше се да си помогне. За да се върне там, където трябваше да бъде.
47.
Миа Крюгер бе пияна, но не можеше да заспи. Пи прекалено много. Не пи достатъчно. Хотелската ѝ стая изглеждаше по-студена и още по-безлична от обикновено. Чистите чаршафи, преди — верен приятел, сега ѝ бяха враг. Наела бе стая в хотел, защото не ѝ напомняше за нищо познато, но сега домът ѝ липсваше. Дом. Нещо привично. Нещо сигурно. Нещо, което да ѝ е по мярка. Навярно Микелсон има право. Изглежда се налага да отиде на психолог. Да влезе в болница. Дълго бе стояла на ръба. После се посъвзе, придоби позитивна нагласа, почувства се силна, но сега пак се спускаше надолу по спиралата.
Тялото ѝ се въртеше в голямото легло. Длъжна е да се държи. Не биваше да пие. Не биваше, разбира се. Никой не бива. Нима не се е устремила натам? Нима не се е доближила до мястото, което обитаваше преди? Зад привидностите. Нейната специалност. Да вижда нещата, които другите не виждаха. Не се напрягай. Само си почивай. Отиди някъде. Скрий се на някой остров. Оттегли се от света. Беше си свършила работата. Но не. Реалността трябваше да почука на вратата ѝ. Злото непременно трябваше да я обезпокои. Колите трябваше да заемат мястото на чайките. Уличните светлини и неоновите лампи изместиха звездите. Стана чувствителна. Кожата ѝ бе почти прозрачна. А преди беше толкова твърда. Не биваше да пие. Изобщо не биваше да пие. Никой не бива да пие.
Миа тръгна боса по пода и намери панталона си на един стол. Хапчетата още си стояха в джоба. Взе едно, отиде до прозореца и го глътна с малко вода. Седна и се загледа в светлините от трафика, наблюдава ги, докато вече не различаваше откъде идват цветовете. После се заклатушка към студеното легло и положи глава върху възглавницата.
Тъкмо заспа и телефонът иззвъня. Направи всичко възможно да не му обърне внимание. Да си почива. Все едно нищо не е било. Телефонът пак иззвъня. Престана да звъни. Никой не искаше да говори с нея. Оловнотежкото ѝ тяло лежеше върху белия чаршаф. На третото позвъняване не издържа.
— Миа на телефона.
Беше Мунк.
— Колко е часът? — промърмори тя.
— Пет — уведоми я началникът ѝ.
— Какво има?
— Намерили са момичетата.
— Какво?
— Ще те взема от хотела. Ще бъдеш ли готова след десет минути? Имаме дълъг път.
— По дяволите. — Миа чу собствения си глас. — Идвам.
48.
Залегнал зад едно дърво, Тобиас Ивершен чакаше да се стъмни. Отдавна бе изял последната си филия и започваше да огладнява, но сега не можеше да си тръгне — имаше по-важна работа. Първоначално планът му бе да се опита да влезе през портата, ала се оказа невъзможно. Беше заключена с верига, а и се намираше на прекалено видимо място. Групата мъже бяха отнесли Ракел в една от малките постройки и оттогава всичко в двора бе притихнало. На няколко пъти от църквата излизаше по някой човек и отиваше към оранжерията, но иначе той не видя никого. Мястото изглеждаше почти изоставено. Като гробище. Вятърът духаше в короните на дърветата над него. Тобиас се сгуши в якето си и пак извади бинокъла. Дали все пак да не се прибере? Да съобщи в полицията? Видя как я хващат. Нямаше начин да е законно. Или имаше? Не ѝ причиниха болка, просто я пренесоха през площадката. Непокорно дете, което не слуша. Полицията нуждаеше ли се от заповед за обиск при подобни случаи? В американските филми — да. Без такава заповед не им бе позволено да претърсват къщите на хората. Тобиас не знаеше как е в Норвегия, но вероятно нещата стояха по същия начин. Изведнъж се почувства не толкова смел. Всичко бе започнало на игра. Смяташе само да отиде да надникне. Тръгна на кратка експедиция. Изобщо не си представяше да се натъкне на човек, нуждаещ се от помощ. Спомни си за братчето си — сигурно вече си е вкъщи и се чуди къде е Тобиас, а майка му и пастрокът му не знаят какво да му отговорят. Притесняваше го мисълта малкият му брат да стои вкъщи без него. Поколеба се дали да не си тръгне. Все пак не познаваше това момиче. Защо, например, да не е немирна като неговата съученичка Елин миналата година? Беше се промъкнала в кабинета на директора, беше откраднала пари, а после ухапа един учител по ръката, когато я хвана да пуши в двора на училището през междучасието. Поне с него се държеше много мило, но след всичките ѝ щуротии я изключиха и оттогава никой не я бе виждал. Ами ако и сега нещата стоят по подобен начин? Той навярно преувеличава. Майка му все повтаряше да престане да си фантазира толкова много. Не било хубаво. Да се увлича в мечтите си. Наистина не беше хубаво. Започна да става студено. Трябваше вече да е пролет, но времето не бе пролетно, не и привечер. Съжали, задето не бе взел нещата си. Остави палатката, спалния чувал и раницата си горе, на възвишението, където пренощува. Даже фенерчето си не взе. Толкова е глупав. Къде ти е главата? — често питаше майка му. — Има ли нещо вътре? Малко го беше срам. Постъпи страшно тъпо. Скоро щеше да стане прекалено тъмно, за да отиде да си вземе вещите. Няма да може да намери пътя в мрака. Ако тръгне сега, ще успее. Поне ще си прибере багажа. Щом има фенерче, винаги ще намери пътя към къщи. Това е най-доброто решение. Да си вземе нещата. Да се прибере. При братчето си. Тобиас стана и от скривалището си погледна към стопанството. В същия момент една врата се отвори и нещо там се раздвижи. Вдигна бинокъла и притихна. Двама мъже излязоха от една от постройките, между тях се виждаше силует. Ракел. Тя беше. Имаше нещо на главата ѝ. Мъжете я държаха за ръцете, всеки от една страна, и я дърпаха. Скриха се зад църквата и отново се показаха малко по-нататък. Сърцето на Тобиас заблъска в гърдите му. Почти не вярваше на очите си. Беше като на кино. Бяха я хванали. Бяха вързали ръцете ѝ отпред и бяха надянали качулка на главата ѝ. Двамата мъже вървяха към мястото, където се беше скрил, и я дърпаха. Минаха покрай трактора и барачката, през нивата и… какво правеха сега? Тобиас събра смелост и се премести още по-близо до оградата. Мъжете бяха спрели. Единият се наведе към земята. Правеше нещо — Тобиас не виждаше какво. И изведнъж тя изчезна. Нямаше я. Там бяха само двамата мъже, които се запътиха обратно към къщата.