Тобиас бързо взе решение. Първоначално смяташе да изчака, докато се стъмни напълно, но сега не разполагаше с време за губене. Промъкна се до оградата и започна да се катери. Нямаха право да причиняват това на никого. Нямаха право да бъдат жестоки, независимо какво е сторила тя. Никой възрастен не бива да прави така. Повъзвърна си куража. Беше ядосан. Вкопчваше се в мрежата, пъхаше пръсти в дупките. Успяваше да се задържи с върховете на обувките си и ето, преди да разбере, се беше прекачил през високата ограда, намираше се от вътрешната страна. Остана за известно време седнал, та да си поеме дъх. Същевременно не спираше да се оглежда. Сега в заградения район отново бе тихо. Земята под него бе студена и мокра. Къде се бе изгубила? Влачиха я до средата на площадката и после изчезна. Беше естествено Тобиас да е уплашен, но него вече не го беше страх. Беше само ядосан. Беше ядосан на всички възрастни, които посягат на деца. Децата трябва да са свободни. Да играят. Да бъдат защитени. Не да стоят с наведена глава в кухнята. Болеше, когато те стиснат за ръката. Болеше, когато не можеш да отговориш, защото не искаш братчето ти да пострада, ако кажеш нещо лошо. Тобиас се сви и запълзя по площадката. Мястото, където мъжът се бе навел, отстоеше на стотина метра оттук. После тя изчезна. Защо възрастните раждат деца, ако не се държат добре с тях? Веднъж след часа по норвежки Емилие го попита от какво са белезите по врата му. Защо ръцете му са сини.
На мен можеш да кажеш, увещаваше го тя. Държа се много мило, погали го по рамото. Можеш да ми кажеш, не се бой. Но той не каза нищо. Вярно, вината не бе нейна, искаше само да помогне. Но какво знаеше тя? Щеше ли да е там, когато се прибере вкъщи? Когато разберат, че се е разприказвал? Не, само щеше да стане по-лошо. Всичко щеше да стане по-лошо, о, да, той го знаеше. Трябваше само да издържи. Да устои. Да се погрижи братчето му да не бъде подложено на същото. Да изтърпи хокането. Има ли нещо тук? Тъп ли си?