Той и Мариане. Така или иначе никога не си бе представял друго. И даже сега, десет години по-късно, не го напускаше усещането за нещо дотолкова опустошено у него, че бе невъзможно да бъде поправено.
Отърси се от това чувство и погледна телефона. Още две неприети повиквания от Микелсон — знаеше за какво става въпрос, нямаше никакъв смисъл да му звъни. Още едно съобщение от Мириам, дъщеря му, кратко и безлично, както обикновено. Няколко повиквания от Мариане, бившата му съпруга. Мамка му, забрави да се обади в дома. Нали беше сряда. Трябваше, впрочем, да го направи, преди да седне в колата. Намери номера, надигна се и леко изтегна крака.
— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“, говорите с Карен.
— Ало, здравей, Карен. Холгер Мунк е на телефона.
— Здравей, Холгер. Как си? — отговори мекият глас от другата страна. Мунк едва не се изчерви: очакваше някой от по-възрастните гледачи да вдигне телефона, както ставаше обикновено.
О, Холгер, нов пуловер? О, Холгер, ново сако? О, Холгер, брадата ли си си подрязал?
— Засега чудесно — отвърна Мунк. — Но за съжаление се налага да помоля за още една услуга.
— Питай спокойно, Холгер — засмя се жената на телефона.
Познаваха се бегло от няколко години. Карен. Служителка в дома, където в началото старата му майка отказваше да се нанесе, но сега, изглежда, се бе примирила.
— Пак е сряда — въздъхна Мунк.
— И няма да успееш?
— Не, за жалост — потвърди Мунк. — Извън града съм.
— Разбирам — отвърна ведро Карен. — Ще потърся някой тук да я закара, в противен случай ще поръчам такси.
— Аз ще го платя, естествено.
— Няма проблем.
— Благодаря ти, Карен.
— За нищо, Холгер. Да разчитам ли, че другата сряда ще успееш?
— Сигурно ще успея.
— Чудесно. Значи, може би ще се видим тогава?
— Много е възможно — прокашля се Мунк. — Благодаря ти и, да, поздрави я от мен.
— Ще я поздравя.
Мунк затвори телефона и пак седна на пейката.
Защо не я поканиш да излезете? С какво толкова ще ти навреди? Чаша кафе?
Прогони тази мисъл, когато телефонът му изписука, че е получил имейл. Не харесваше тези нови телефони, където всичко е на едно място. Никога ли няма да го оставят на спокойствие? Точно сега обаче остана доволен. Отвори имейла, усмихна се и прочете новата задача от Юри — руснак, с когото се бе запознал по интернет преди няколко години. Във форума на math2.org, всички нърдове на света бяха събрани на едно място. Юри беше професор от Минск на шейсет и няколко години. Не искаше да го нарича „приятел“, все пак никога не се бе срещал с него, но във всеки случай си бяха разменили имейл адресите и поддържаха спорадична връзка. Разговаряха за шах и от време на време тренираха заедно умовете си, както сега.
Един съд се пълни с вода. Водата удвоява обема си всяка минута. Съдът се пълни за един час. Колко време трябва, за да се напълни съдът наполовина? Ю.
Мунк си запали още една цигара и помисли, преди да открие отговора. Харесваше Юри. Впрочем, бе обмислял да предприеме пътуване, за да го посети някой ден, защо не? Никога не беше ходил в Русия, защо да не се срещне с хората, с които се бе запознал по интернет? Вече имаше много познати оттам: mrmischigan40 от САЩ, margrete_08 от Швеция, Birrrdman от Южна Африка. Нърдове шахматици и математици, но най-вече хора като него, така че — защо не? Да се поразходи, да се запознае с нови хора, сигурно беше възможно.
Нали не беше толкова стар? А кога всъщност бе пътувал някъде за последно? Зърна отражението си на екрана и остави телефона на пейката.
Петдесет и пет. Петдесет и четири. Изобщо не се чувстваше на тази възраст. Чувстваше се много по-стар. Остаря с десет години само в деня, когато Мариане му разказа за учителя от Хюрюм. Опита да запази спокойствие. В действителност го бе предчувствал някъде в себе си. Дългите дни на работа и отсъствието му по принцип — дори в редките случаи, когато си оставаше вкъщи, духом бе далеч. Най-накрая това вероятно щеше да доведе до някакви последствия, но сега и по този начин? Били се запознали на някакъв курс. Оттогава поддържали връзка. Чувствата им се задълбочили. Досега се били срещали няколко пъти, тайно, и тя не искала да живее непочтено. Все пак той не успя да запази спокойствие. Той, който никога не бе вдигал ръка срещу никого. Крещя, хвърли чинията от вечеря на улицата. Вика и я гони из къщата. Още се срамуваше. Мириам излезе тичешком от стаята си, плачейки. Тогава бе на петнайсет, сега — на двадесет и пет и готова да се омъжи. На петнайсет и на страната на майка си. Не беше учудващо. Колко време всъщност бе прекарал той вкъщи и до някоя от тях през онези години?