Тобиас се сниши, доколкото бе възможно, в подгизналата трева. Коленете му се намокриха, но това нямаше значение. Щеше да го понесе. Беше издръжлив. Трябваше само да си мълчи. Да не отронва и дума, за да не стане по-лошо. Да кима. Да свежда глава. Да казва „да“. Не го беше страх. Вече не се боеше. Бяха сложили качулка на главата ѝ. Нямаха право. Възрастните нямат право да причиняват това на деца. Той пълзеше предпазливо напред, на почивки, за да се убеди, че всичко е наред, че няма да се отвори някоя врата, че няма да го видят. Станеш ли на осемнайсет, вече решаваш сам. Можеш да се изнесеш, да си намериш работа, дори да вземеш и брат си, макар да е само на дванайсет. Всичко наред ли е у вас, Тобиас? Ще кажеш ли на майка си да идва на родителските срещи? Искам да говоря с нея. Отдавна не е идвала, а е важно да присъства. Ще ѝ кажеш ли? Ръката ли си си наранил? Какво е станало с ухото ти? Мога ли да ти помогна с нещо, Тобиас? Нали знаеш, че можеш да разчиташ на мен?
Тобиас стигна до мястото, където Ракел изчезна. Вече беше тъмно. Църквата се извисяваше в небето, забола кула в осветените от луната облаци. Почти като в стар филм на ужасите. „Франкенщайн“ или „Дракула“, или някой подобен на тях. Беше естествено да е уплашен, но не го беше страх. Беше ядосан. Видя очите ѝ под бялото боне. Те бяха възрастни, а тя — дете. Нямаха право да се държат жестоко с децата. Тобиас още веднъж съжали, задето не си взе фенерчето. Земята почти не се виждаше, луната осветяваше слабо пътя му, но след няколко секунди се скри. Не беше глупав. Тя не можеше просто да изчезне. Някъде в земята трябва да има дупка. Шахта. Отвор. Що за възрастни заравят дете в земята?
Тобиас се приведе и започна да опипва почвата. Неочаквано в църквата запалиха лампите. Той реагира инстинктивно — хвърли се на земята и остана да лежи плътно притиснат до мократа почва. Миришеше на пръст и на трева. Остана в тази поза известно време, но никой не излезе. Събра смелост и застана на колене. Светлината от прозорците му помагаше да вижда по-добре. Шахта в земята. Това търсеше. Никой не изчезва просто така.
Не му отне много време да я намери. Оказа се съвсем нова, покрита със светли дъски, около един квадратен метър — малка шахта направо в земята. Бе заключена с катинар. Не много голям, малък катинар, златист, като този, с който учителят по физическо заключваше шкафа с футболните топки, та никой да няма достъп до тях без разрешение. Пак се огледа. Не се виждаше никой. От църквата долитаха гласове, песен — там някой пееше. Бяха заети с други неща. Пееха. Възпяваха Бог или в каквото вярваха. Не знаеха, че Тобиас е тук, отвън. Че някой иска да ѝ помогне. Да разбие катинара. Да я освободи. Не съумя да потисне усмивката си. Учителят по физическо така и не разбра защо топките не са в шкафа. Не допускаше колко е лесно да отвориш катинар. Тобиас го беше правил много пъти. Почти всички момчета в класа му знаеха как става. Беше още по-лесно, отколкото да преписваш на контролно. Бяха си направили шперцове в час по трудово, когато учителят им излезе да пуши. Парче метал и пиличка за нокти като тези, които използват момичетата, е добре като за начало. Връхчето се изрязва с ножица за метал и се изпилва, докато стане достатъчно тънко. Изисква се, разбира се, умение, трябва някой да те научи, но направиш ли го веднъж, после е лесно. Тобиас си извади ключовете от затворения с цип джоб на якето и напипа шперца. Дръж катинара така, че широкият край на ключалката да остане от дясната страна. Пъхни шперца, натисни наляво, докато усетиш, че е захапал метала вътре. Готово. Разклати, дръпни катинара към себе си, напъни и после завърти силно надясно. Тобиас чу тихичкото прищракване и катинарът се отвори. Стълба. Дълга стълба водеше надолу в шахтата. Предпазливо пъхна глава и прошепна:
— Ехо? Ракел? Там ли си?
49.
Миа излезе от хотела. Мунк вече я чакаше отпред. Тя седна в черното ауди и се опита да принуди тялото си да се събуди. Хапчето, което бе взела, още действаше, от него се чувстваше отпусната и сънлива. И Мунк очевидно не бе спал много. Носеше същите дрехи като снощи — кафяво сако от рипсено кадифе с кожени кръпки на лактите и лекьосана риза. Имаше торбички под очите и дълбоки бръчки на челото. На Миа ѝ дожаля за него. Наистина имаше нужда от компания. От жена в живота си. Някой, който да се грижи за него, както той винаги бди над всички около себе си.